Триумфът на червилата
- Автор: Бушнелл Кэндес
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Триумфът на червилата». Краткое содержание книги:
Героините в новия й брилянтен роман „Триумфът на червилата“ — Уенди, Нико и Виктори — са Кари, Саманта, Миранда и Шарлот, но след десет години. Днес те вече не търсят своя Тузар, а сами се превръщат в него. Три способни и властни дами в мъжкия свят на бизнеса, устремени към върха му — със своите амбиции, възходи и падения, тайни желания, морални дилеми. Три „мъжки момичета“, които са и нежни, и чувствителни, понякога раними, но винаги оцеляват…
Три силни жени, които знаят, че всеки триумф има своята цена…
А ТЕ ВИНАГИ СИ ПЛАЩАТ СМЕТКИТЕ!
— Приятно прекарване! — подвикна му тя.
Не пропусна да забележи, че тази сутрин Лин изглежда особено добре, облечен в бял костюм и обувки за тенис. Канеше се да играе скуош с друг милиардер — Джордж Пакстън, на корта си за скуош, който, доколкото бе успяла да схване, бе разположен някъде зад къщата. Помаха му, чувствайки се като съпруга, която изпраща съпруга си на работа.
После се мушна отново под завивките и се огледа. Знаеше, че след малко трябва да стане. Но това легло на Лин Бенет беше адски удобно! Чаршафите бяха меки, а трите огромни възглавници зад гърба й бяха като облаци, в които пропадаш с наслада. Цялото спално бельо беше, естествено, в бяло. Както и килимите, и тежките копринени завеси, и мебелите „Бидемайер“ — обаче истински „Бидемайер“, като онзи, който се намира само в Европа или на някой аукцион в „Сотбис“, а не простите имитации, с които подлъгваха снобите в старата част на Гринич Вилидж. Само мебелите тук струваха най-малко половин милион долара. Но пък чаршафите… те бяха божествени!
Защо светът е устроен така, че само много богатите могат да си позволят подобни чаршафи? Тя беше отишла в най-скъпия магазин за спално бельо на Медисън авеню — „Пратези“, където бе платила хиляда долара за един комплект чаршафи (всъщност петстотин, защото бяха на разпродажба). И те пак не бяха така меки като тези. Чаршафите на Лин символизираха разликата между милионера и милиардера. Напомняха ти, че независимо колко си богат, винаги ще има някой, който е по-богат от тебе.
Но на кого му пукаше?! Лин може и да има много повече пари от нея, но тя пък бе светска дама, която си бе създала съвсем сама както името, така и бизнеса, и интересния си живот и в този смисъл нямаше никаква нужда нито от Лин, нито от неговите чаршафи. От друга страна, точно това бе и интересното на връзката с Лин. Вярно е, че беше истински задник, но пък забавен задник. И сега, отпускайки глава върху меката възглавница (която я обгърна от двете страни така, че едва не я задуши), тя се върна мислено към събитията от последните няколко дена…
Онази вечер на първата им, почти катастрофална първа среща тя бе подхванала Лин още в мига, когато колата се бе отделила от тротоара.
— Наистина ли се налага да принуждаваш асистентката си (съзнателно бе избегнала думата „секретарка“) да ти носи шампанското чак до колата? — бе попитала Виктори.
— Че тя няма нищо против! — бе отбелязал спокойно той, докато отваряше шампанското. — Тя е най-добре платената секретарка в цял Ню Йорк. Освен това ме обича.
— Само защото е длъжна да го прави. И от къде на къде ще я караш да ти урежда личните срещи?! Защо не се обади сам? — продължи Виктори.
Много добре знаеше, че се държи изключително грубо, но точно в този момент изобщо не й пукаше. Лин я бе накарал да го чака, докато довърши разговора си с Танър Коул — постъпка, която изобщо не отстъпваше по грубост на нейната.
— Ами… — започна Лин, докато наливаше шампанското в чашите, сложени в специалната поставка от полирано дърво в средата на задната седалка, — минута от моето време струва около пет хиляди долара. Не че твърдя, че ти не ги заслужаваш, но ако ти се бях обадил и ти ми беше отказала, щеше да ми струва близо двадесет хиляди долара!
— Убедена съм, че можеш да си позволиш подобна дребна сума! — бе изтъкнала тя с тон, изпълнен с презрение.
Въпросът не е дали мога да си ги позволя или не, а дали искам — бе натъртил, ухилен самодоволно, той.
Тя му бе отвърнала с цинична усмивка. Не можеше да се отрече, че е красив мъж. Обаче усмивката му беше като на акула.
— Това е най-жалкото извинение за страх от отказ, което някога съм чувала — бе заявила тогава Виктори. И бе взела решение, че ще се покаже с него в музея „Уитни“, а след това ще се прибере вкъщи. За нищо на света няма да позволи на този човек да я принуди да вечеря с него.
— Да де, обаче не получих отказ! — изтъкна Лин.
— Ще имаш тази възможност!
— Наистина ли толкова ми се сърдиш, че накарах Елън да уреди срещата ни тази вечер? — обърна се изумено към нея той. Е, поне имаше благоприличието да се престори на объркан.
— Сърдя се, но не заради това! Сърдя се, защото ме накара да вися в кабинета ти като идиотка, докато ти благоволиш да си довършиш разговора с Танър Коул!
— Да не би да твърдиш, че всеки път, когато се появиш в стаята, аз трябва да ти скачам на крака и да прекъсвам всички разговори?