Жените на Цезар (Част II: Весталките)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жените на Цезар (Част II: Весталките)». Краткое содержание книги:
Случи се, че точно този ден Цицерон се беше успал, защото предната нощ — именно след екзекуцията на заговорниците — не беше мигнал; освен това денят след екзекуцията беше прекаран в посрещане на многобройни посетители, които идваха лично да му поднесат поздравленията си, така че беше доста уморен.
Консулът още не беше излязъл от спалнята си, когато Отон заблъска по входната врата. Къщата обаче беше малка и домакинът сам отвори на претора.
— Отоне, драги мой, съжалявам! — оправдаваше се Цицерон и в движение оправяше разрошената си коса. — Всичко е заради събитията от последните дни — тази нощ най-после можах да си почина. — Но усмивката му бързо се стопи: Отон не изглеждаше никак весел. — Да не би Катилина да е започнал поход? Сражение ли е имало? Да не са ни победили?
— Не, не, няма връзка с Катилина — поклати глава Отон. — Този път е Тит Лабиен.
— И какво е направил Тит Лабиен?
— Точно в този момент се намира на Форума и иска от Метел Целер да му позволи да съди стария Гай Рабирий за държавна измяна: заради убийството на Сатурнин и Квинт Лабиен.
— Какво искал?
Отон повтори.
Цицерон усети как устата му пресъхва; лицето му пребледня, сърцето му затуптя като бясно, а въздухът не му достигаше. Протегна ръка и се хвана за Отон.
— Не вярвам на ушите си!
— Ще се наложи да повярваш, защото точно това става в момента. Метел Целер е готов да даде ход на делото. Ще ми се да знаех какво точно става, но така и не разбрах. Лабиен все цитираше името на Тул Хостилий, говореше нещо за някаква древна съдебна процедура, а Метел Целер имаше пред себе си дебел свитък, в който според него пишело всичко за древните процедури. Не знам защо, но мравки ме полазиха. Наближава буря! Реших, че ще е най-добре да ти съобщя веднага.
Още докато говореше, Цицерон хукна да търси прислужника си. След миг се появи отново, облечен в достолепната си сенаторска тога.
— Ликторите ми отпред ли са?
— Да, играят на зарове.
— Значи тръгваме.
Обикновено оставяше дванайсетте си ликтори да му проправят път из тълпата и блажено се поклащаше зад тях, доволен, че всички го виждат. Тази сутрин обаче охраната му буквално претича половината град. Разстоянието от дома на Цицерон до Форума не беше голямо, но на него му се струваше, че идва от Капуа. Ако можеше да си го позволи, щеше да свали тогата и да изприпка като младо жребче, но не беше обезумял, че да го стори. Цицерон добре си спомняше, че именно той спомена пръв името на Гай Рабирий, когато държа своята реч в храма на Съгласието. Спомняше си, че го бе използвал за илюстрация как Сенатус Консултум Ултимум гарантира имунитет на всички, които са действали под неговата закрила. А ето, че Тит Лабиен, който се водеше човек на Помпей, но всъщност беше човек на Цезар, беше решил да съди Гай Рабирий за убийството на Квинт Лабиен и Сатурнин! Но не за убийство. Искаше да го обвини в държавна измяна, така както са я разбирали в древността — същата онази държавна измяна, за която Цезар говореше два дни по-рано в Сената.
Докато Цицерон и придружителите му се озоват на Форума — между трибунала на градския претор и храма на Кастор, около Метел Целер се беше насъбрала голяма група зяпачи, които с интерес слушаха какво се говори. Не че при пристигането на Цицерон се обсъждаха важни въпроси: Метел Целер и Лабиен клюкарстваха.
— Какво има? Какво става тук? — попита задъхан Цицерон.
Целер учудено вдигна вежди.
— Какво да става, консуле? Трибуналът си върши рутинната работа.
— Която е?
— Да се определя по граждански спорове и да решава кои престъпни деяния заслужават съдебен процес — отговори Целер, като подчерта думата „процес“.
Цицерон пламна.
— Не си играй с мен! — ядоса се той. — Искам да знам какво точно става тук!
— Драги ми Цицероне — отвърна му Целер, — мога да те уверя, че ти си последният човек, с когото бих си играл.