Дан за ангели
- Автор: Юденич Марина
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Дан за ангели». Краткое содержание книги:
А трябваше да направя нещо. Може би да замина някъде. Не си спомням.
А не ми се щеше. Тресеше ме.
Но все пак се наканих да тръгна. Просто трябваше да го направя. И по-добре беше да го направя сега.
След това може би нямаше да имам сили. Ежедневието и установеният ход на нещата щяха да ме погълнат. Мързелът щеше да ме стегне в пелените си като селска бавачка.
И всичко щеше да остане както си е.
Среднощните кошмари. Тъпата апатия през деня. Осезаемият пясъчен часовник, който тежко прехвърляше времето от миналото в бъдещето. А настояще нямаше. Това беше едно безкрайно наблюдаване на изплъзващото се време.
И нямаше никакво значение дали пия или не пия и дали пуша или не пуша.
Винаги имах нещо като следи от лепкав пластилин по върха на пръстите си и горчива сухота в устата си. И нищо друго.
Огледах се настрани.
Никой не ме виждаше. Всъщност виждаха ме много хора, но никой не ме забелязваше. Дори пъргавият сервитьор не видя веднага високо вдигнатата ми над главата ръка.
Навън ръмеше. Безтегловната влажна пелена полепна по лицето ми, облъхна ме свежест, аромат на влажна трева и на мокра пръст. Откъде ли се взеха? Наоколо, докъдето ми стигаше погледът, мъждиво лъщеше асфалт.
Déjà vu.
На това място сънят ми внезапно се прекъсна. Това още не беше завеса, а затъмнение, казано на езика на драматургията.
След това изведнъж се озовах зад волана на някаква кола. Тя беше съвсем малка, тясна и толкова допотопна, че лостът на скоростите се намираше точно под волана.
А освен това се движех по някакъв коларски път — неравен и тесен. И страшно разкалян. Защото валеше дъжд. Много силен. Същински порой. Пелената на водата покриваше предното стъкло.
Колата тресеше хилавите си тенекии и като че ли най-сериозно се канеше всеки момент да се разпадне на части. В най-близката локва.
Дъждът плющеше със страшна сила.
Но въпреки всичко аз карах като луд. Тоест опитвах се да карам. Дори кракът ми изтръпна, защото трябваше да полагам нечовешки усилия, за да натискам педала.
Но по някакво чудо напредвах в непрогледната тъма.
Жълтеникавата светлина на фаровете, която нямаше нищо общо със сегашните пронизващо бели светлини, срамежливо си пробиваше път в потоците вода. Но, естествено, не стигаше далеч. Всъщност за такова време би трябвало да се каже, че не стигаше до дълбокото.
В това време пътят свърши пред една порта.
В бледата светлина на фаровете различих плетениците на кованото й желязо. Дори отдалече се виждаше, че е много стара.
Значи бях стигнал. Или по-точно бях доплувал. Точно така.
Натиснах клаксона няколко пъти. Почаках малко. Отново натиснах клаксона. Последва тишина. Само дъждът барабанеше монотонно по покрива и плющеше по стъклата. За нищо на света не ми се щеше да изляза навън. Но осъзнавах, че трябва да го направя.
И излязох.
Студената вода обля главата ми, стече се по яката ми и замъгли очите ми.
Въздухът беше… Точно така! Напоен със свежест и аромат на мокра трева… Точно както ми се бе сторило преди малко на пустата улица, обляна с мъртвешка неонова светлина.
Краката ми бавно потънаха в гъстата кал. Сбогом, обувки! Сбогом, панталони! Няма значение. Джвакайки шумно в уличната кал, стигнах до самата решетка, за по-сигурно се хванах с ръце за нея и дори опрях чело на студеното мокро желязо.
Потръпнах от студ.
И веднага ме осени, сякаш студът избистри главата ми.
Това беше гробище!
Azay le Rideau.
Да, разбира се! Как не се сетих веднага?
Пер ла Шез, Сент Женвиев дьо Боа… Азей льо Ридо. Все от тази серия.
По дяволите, в такъв случай какво беше Manoir de la Remonier?
За всеки случай дръпнах решетката на вратата. Тя беше заключена.
Между другото, ситуацията беше абсолютно идиотска.
Нощ. Дъжд. Ограда на гробище. И аз — самотен пътник в нощта с раздрънкана таратайка, която на всичкото отгоре сигурно бе заседнала непоклатимо в калта.
Не, не се изплаших. С гробищата си имах специални отношения.
Като малък заедно с палавите си приятели отивахме по тъмно на селското гробище. Обикаляхме пресните гробове и пишехме разни неща по плочите.
И нищо не ни се случи.
Обидените покойници не ставаха от гробовете, не трещеше гръм, небесата не се разтваряха.
Оттогава, не ми се сърдете, но не се отнасям с особен респект към гробищата.
Опитът е най-добрият учител.