Въпрос на чест

— Напълно правилно, господин президент — потвърди архиварят. — Така че когато британската флота навлязла в залива Чесапийк, държавният секретар Джеймс Монроу разпоредил документът отново да бъде преместен. Защото по закон — сигурен съм, че знаете това, господин президент — именно държавният секретар е отговорен за безопасността на Декларацията, а не президентът.

Лойд Адамс знаеше, но не беше сигурен дали може да се очаква от президента да знае този малко известен факт, така че реши за по-сигурно да се престори на изненадан.

— Така ли, господин Маршал? В такъв случай днес може би тук трябваше вместо мен да бъде Уорън Кристофър, за да разгледа Декларацията.

— Държавният секретар бе така любезен да ни посети малко след като встъпи в длъжност — отговори Маршал.

— И слава богу, че не е разпоредил пак да преместим Декларацията — каза актьорът.

Маршал, Кавали, лейтенантът и лекарят се разсмяха вежливо, след което архиварят продължи:

— Като забелязал, че британците напредват към Вашингтон, Монроу изпратил Декларацията на пътешествие по Потомак до Лийзбърг, Вирджиния.

— На 24-и август — вметна Адамс, — когато изравнили Белия дом със земята.

— Напълно вярно — възкликна Маршал. — Вие сте прекрасно информиран, сър.

— Нека бъда откровен пред вас — направи се на смутен актьорът. — Бях добре подготвен за това посещение благодарение на моя специален съветник Рекс Бътъруърт.

Маршал показа, че името му е познато, но Кавали се запита дали актьорът не играе прекалено сложна игра.

— В онази нощ — продължи Маршал, — докато Белият дом доизгарял, благодарение предвидливостта на Монроу Декларацията вече била на безопасно място в Лийзбърг.

— И кога са я върнали пак във Вашингтон? — попита Адамс, макар да можеше да каже на архиваря точната дата.

— О, не преди да изминат няколко седмици, сър. За да бъдем точни — на 17 септември 1814 година. И като изключим екскурзията до Филаделфия по повод стогодишния юбилей от подписването й и престоя във Форт Нокс8 по време на Втората световна война, оттогава досега Декларацията си стои тук, в столицата.

— Но не и в тази сграда — намекна за знанията си Адамс.

— Да, господин президент, отново сте прав. Преди да стигне тук, тя е имала няколко дома, най-лошият от които е бил в Патентния комитет, където е висяла на стената точно срещу прозорец, изложена години наред на пряка слънчева светлина, която е предизвикала непоправими поражения на пергамента.

Бил О’Райли стоеше в ъгъла и си мислеше за часовете работа, които бе вложил, и за множеството неуспешни копия, които бе унищожил по време на подготвителната фаза точно заради тази проява на непростима човешка тъпота. Той прокле наум всички, които някога бяха работили в Патентния комитет.

— И колко време е висяла там? — поинтересува се Адамс.