Вихрушка
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: The Asian Saga #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Вихрушка». Краткое содержание книги:
В общата бъркотия хеликоптерната компания „С-Г Хеликоптърс“ се опитва да се задържи на повърхността и да поддържа полетите си. Тя е базирана в Абърдийн и е свързана със Струанови от Хонконг, които поддържат нефтените полета, жизненоважни за Иран, от руската граница до Персийския залив. Андрю Гавалан и Дънкан Макайвър, и двамата от Търговска къща, са хората, натоварени с ръководството на международна група от висококвалифицирани експерт-пилоти. Робърт Армстронг от Специалния отдел и Григорий Суслов от КГБ са също така стари врагове от предишния роман.
Вихрушка е един от най-големите приключенски романи на десетилетието и носи всички отличителни черти на високото разказваческо майсторство…
За автора
Джеймс Клавел е роден в Сидни в семейството на офицер от Кралската флота. Получава образованието си в Портсмут. Като млад офицер от артилерията при падането на Сингапур е заловен от японците. Прекарва остатъка от Втората световна война в позорния затвор Чанги. На основата на преживяванията си в Чанги той написва своя бестселър „Цар плъх“. Интересът му към Азия, нейното население и култура продължава и с „Тай-Пан“, разказ за Кантон и Хонконг в средата на XIX век и за основаването на англо-китайската търговска компания „Струан“. Следва класическият роман „Шогун“, разказ за Япония през периода, когато Европа започва да оказва влияние върху народа от Страната на изгряващото слънце. „Търговска къща“, четвъртият роман от Азиатската сага, публикуван през 1981 г., продължава историята за Струанови, хонконгската търговска компания, когато в Далечния изток започват да духат ветровете на промяната.
Живял дълги години във Ванкувър и Лос Анжелис, сега Джеймс Клавел живее в Европа или където е необходимо, следвайки занаята си: писането на романи.
— Защо са се осмелили да изпратят изтребители в нашето въздушно пространство и хеликоптери да ви гонят?
— Божия воля, сержант ефенди. Оттатък границата сега стават много странни неща.
— Как са нещата оттатък границата?
Той посочи на подчинените си хеликоптера и заслуша внимателно. Тримата полицаи се приближиха и надникнаха в кабината. Дупки от куршуми, изсъхнала кръв, разбити уреди. Един от тях отвори вратата, видя автоматите, видя и още дупки от куршуми.
— Господин сержант!
Сержантът го чу, но изчака учтиво Азадех да свърши. Селяните слушаха с широко отворени очи, никоя от жените не носеше чадор, нито фередже. Полицаят посочи една от грубите селски колиби.
— Моля, изчакайте там, на топло.
Денят бе студен, земята покрита със сняг, който отразяваше слънцето и блестеше. Сержантът бавно огледа кабината. Взе кукрито, извади го наполовина от ножницата, после го пъхна обратно и махна на Азадех и Ерики да се приближат.
— Как ще обясните наличието на оръжието, ефенди?
Азадех смутено преведе въпроса на Ерики.
— Кажи му, че са ги оставили хора от племената, които са се опитвали да отвлекат хеликоптера.
— А, от племената — каза сержантът. — Изненадан съм, че са ви оставили да отлетите с такова богатство. Как ще ми го обясните?
— Кажи му, че лоялистите са ги избили, а аз съм успял да избягам.
— Лоялисти, ефенди? Какви лоялисти?
— Полиция. Полицията в Табриз — отвърна Ерики. Съзнаваше с безпокойство, че всеки въпрос ги завлича все по-навътре в подвижните пясъци. — Попитай го дали мога да използвам телефона, Азадех.
— Телефон? Разбира се. Всяко нещо с времето си. — Сержантът погледна за момент кръжащите хеликоптери. После обърна отново строгите си кафяви очи към Ерики. — Радвам се, че полицаите са били лоялни. Полицията има дълг към държавата и към народа, длъжна е да спазва закона. Контрабандата на оръжие е нарушение на закона. Бягството от полицията, която пази закона, е престъпление. Нали така?
— Да, но ние не сме контрабандисти на оръжие, сержант ефенди, нито бягаме от полицията, която пази закона — отвърна Азадех, още по-уплашена.
Границата беше близо, толкова близо. За нея последната част от бягството им бе ужасна. Очевидно Хаким бе вдигнал тревога в пограничния район: само той имаше властта да уреди толкова бързо да ги засекат и на земята, и във въздуха.
— Въоръжени ли сте? — попита учтиво сержантът.
— Само един нож.
— Бихте ли ми го дали, моля? — Сержантът го взе. — Моля, последвайте ме.
Отидоха в полицейския участък — малка тухлена сграда с килии и няколко канцеларии и телефони близо до джамията на малкия селски площад.
— През последните няколко месеца много бежанци от всякакви националности минаха по нашите пътища — иранци, англичани, европейци, американци, много азербайджанци, много — но нито един руснак. — Той се засмя на шегата си. — Много бежанци, богати, бедни, добри, лоши, сред тях много престъпници. Някои бяха върнати, някои продължиха. Иншаллах. Моля, почакайте там.
„Там“ беше не килия, а някаква стая с няколко стола и маса, с решетки на прозорците, много мухи и никакъв изход. Но беше топло и относително чисто.
— Може ли да получим някаква храна и нещо за пиене и да се обадим по телефона? — попита Азадех. — Можем да платим, сержант ефенди.
— Ще поръчам от гостилницата. Храната е добра и не е скъпа.
— Съпругът ми пита дали може да използува телефона.
— Разбира се. Когато му дойде времето.
Това бе станало сутринта, а сега бе късен следобед. Междувременно храната пристигна — ориз и овнешко задушено, ръчен хляб и турско кафе. Тя плати с риали и не й взеха повече от необходимото. Сержантът им позволи да използват смърдящата дупка в тоалетната навън, вода от някакъв казан и един стар леген, за да се измият. Нямаше медикаменти, само йод. Ерики почисти раните си, доколкото можа, скърцаше със зъби от рязката болка, все още бе слаб и изтощен. После седна на един стол, сложи краката си на друг и задряма. Азадех седеше до него. От време на време вратата се отваряше, влизаше по някой полицай и пак излизаше.
— Мамка му — промърмори Ерики. — Как можем да избягаме?
Тя бе нежна, стоеше до него, затворила собствения си страх зад желязна врата. „Трябва да го подкрепям“ — мислеше си тя непрекъснато. Сега се чувстваше по-добре, косата й бе сресана и спусната, лицето й — измито, кашмиреният пуловер — почистен. Чуваше през вратата приглушени разговори, понякога иззвъняваше телефон, по пътя минаваха коли и камиони — от и към границата, бръмчаха мухи. Умората я надви и тя заспиваше от време на време, сънуваше лоши сънища: шум на двигатели, стрелба и Хаким — на кон като казак, ги нападаше; двамата с Ерики бяха заровени до шия в земята, копитата минаваха на косъм над тях; после бяха някак си свободни, бягаха към границата, която бе цяло поле от гъста бодлива тел, изведнъж между тях и безопасността се появиха лъжливият молла Махмуд и касапинът и…