Неволна убийца
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #4
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9544598677
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Неволна убийца». Краткое содержание книги:
— Какво ли помниш и ти от училище! — вяло му се озъби Ерохин. — Един клас и половина и пет коридора — това ти е било училището на тебе.
— Аха, шегувай се ти, шегувай се. С тия шегички от смях коремът ще ти се пръсне, та всичките черва ще изхвръкнат — даде своята поредна мрачна физиологична прогноза Костиря. — Като си толкова умен, кажи какво да правим сега?
— Трябва да идем при Артьом — уверено каза Игор.
— Не бива да крием това от него. Може наистина да сме настъпили някого по опашката. Той да се оправя.
— А няма ли той да си помисли, че тримата дружно сме откачили? Много си ми чевръст, Игорьок, всичко е просто за тебе, за нищо и никакво — хоп, при Артьом, той да се оправя. А за какъв дявол са му на Артьом такива помощници, дето нищо не могат да решат сами и за всяка дреболия търчат при него? Трима яки мъже, а се уплашили от привидение. Защо да му показваме колко сме безпомощни? Веднъж, дваж — и после той ще ни изрита на майната си, и тогава — сбогом, валута! Това да ти е хрумвало случайно?
Игор погледна Костиря с интерес. Гледай го ти, имал си човекът самомнение, и то какво! Тревожи се да не би началството да си помисли нещо лошо за него. Виж ти в какви неочаквани ситуации се разкриват хората! Хем откога се познават, е, Костиря като Костиря, не по-лош и не по-добър от другите, умерено тъп, умерено изпълнителен, умерено предпазлив, впрочем не, дори прекалено предпазлив, но това не вреди на работата. Никога не се е самоизтъквал, не се е старал да скочи по-високо от главата си, не си вре носа където не му е работа — и ето ти го сега. Човекът си имал гордост. Или все пак това е алчност и страх да не си изгуби доходите? По-скоро май ще е второто. Но защо хората не разбират, че когато става дума за интересите на работата, по-добре да си заврат гордостта отзад!
— А ти какво ще кажеш, Сурик? — обърна се Ерохин към оклюмания си приятел.
Сурик вдигна към Игор болните си очи, които вече не огряваха лицето му с чистата светлина на ангелската невинност, а сякаш се бяха превърнали в покрити с тиня тъмни блата.
— Трябва да идем — бяха единствените думи, които той произнесе.
Девета глава
1.
Ирина Резникова върза кокетната си бродирана престилка върху елегантния домашен костюм, който се състоеше от тъмнозелен копринен панталон и блузка в нежно салатен цвят, и се зае с готвенето на вечерята. Артьом винаги беше взискателен към храната и тя с всички сили се стараеше да му угажда.
Да се чудиш просто, мислеше си Ирина, докато режеше на тънки пръстенчета лука и добавяше захар в разредения оцет. Някога, преди много години, тя си мислеше, че е ощастливила младия, непохватен очилатко-аспирант, като му позволи да се ожени за нея и да осинови бъдещото й дете. Когато в родилния дом за пръв път й донесоха бебето, тя с изумление откри на гръбчето му мъничко родилно петънце във формата на бобче. Същото такова петънце и точно на същото място, между ключиците, имаше и Артьом. Ирина понапрегна паметта си и си спомни, че наистина веднъж беше повикала Артьом да й поправи повредения магнетофон, а за благодарност, както обикновено, му даде себе си. Тогава беше пияна като талпа, както впрочем и винаги когато пускаше Артьом в леглото си, на трезва глава никога не го правеше. И защо, като разбра, че е бременна, беше толкова сигурна, че бащата на детето е онзи прекрасен принц? Сигурно просто много й се е искало да е така. Нито веднъж през деветте месеца на бременността и през ум не й мина, че е възможно нейният смешен влюбен съсед да е бащата.
Ирина реши да поднесе сюрприза си, след като я изпишат от родилния дом. Тя с усмивка си спомняше какви недоумяващи физиономии имаха санитарките, които гледаха лудешки кикотещата се двойка, прегърната на входа на болницата. Артьом слезе от колата малко напрегнат, с огромен букет, и плахо погледна медицинската сестра с бебето на ръце, застанала до жена му. Ирина бързо отиде при него и му каза няколко думи. Отначало Артьом се вкамени, после изведнъж избухна в неудържим смях, започна да бърше бликналите от смеха сълзи. След него се разсмя и Ирина. И те дълго стояха така и се смяха, дори забравили за сина си.
И кой би предположил тогава, че Ирина ще стане прекрасна съпруга, която нежно се грижи за мъжа си и всеки ден измисля за него по три ресторантски менюта. Тя самата не бе предполагала, че такъв живот ще й доставя удоволствие. Вярно, трябва да отчетем и ролята на Артьом, който в отговор на грижите й за дома й подаряваше истински празници, водеше я на курорт в чужбина, купуваше й разкошни дрешки и я извеждаше „в обществото“. Не, каквото и да си говорим, Ирина Резникова нямаше причини да се оплаква от съдбата си. А за в бъдеще й предстоеше още по-удобен живот, още по-благоустроен и богат…