Конспирацията „Моцарт“ [bg]

Минаваше единайсет през нощта, когато той излезе навън за глътка чист въздух. Под краката му хрущеше скреж, сухата трева бе станала чуплива. Вдигна глава към нощното небе и по стар навик се ориентира по Полярната звезда.

Срещу редицата бунгала, в другия край на огрения от луната двор, се виждаха някакви каменни постройки, конюшни и паянтови бараки от гофрирана ламарина. През мътното прозорче на една барака мъждукаше светлинка; в нощната тишина до Бен достигна металното потракване на шлосерски инструменти. Той се приближи и надникна през пролуката между ръждясалите ламарини. В бараката имаше примитивно обзаведена работилница за ремонт на селскостопански инвентар; рафтовете бяха отрупани с инструменти. Млад мъж с къдрава коса беше приведен над двигателя на стар очукан „Фиат Страда“ и човъркаше нещо вътре.

Бен влезе през широко отворената врата на бараката.

— Ciao — каза той. — Казвам се Стив.

Младежът се обърна. Беше по-младо копие на Джино Роси — едва ли имаше повече от двайсетина години.

Бен посочи колата.

— Проблеми ли създава? — попита той на италиански.

— Ciao, Стив. Аз съм Сандро. — Младежът се ухили и размаха под носа на Бен тръбен ключ за свещи. — Свещите сменям, това е всичко. Продавам я и искам да върви прилично. — Той дозатегна свещите, свърза клемите им и затръшна ръждясалия капак на двигателя, после седна зад волана и завъртя стартера.

Бен се заслуша. Двигателят не издаваше никакви нездрави шумове, не кихаше, звукът от ауспуха беше чист и равен. Нямаше избили гарнитури, не изпускаше синкав дим.

— Колко й искаш? — попита той.

Сандро избърса ръце в джинсите си.

— Тя е старичка, но се държи. Да кажем, хиляда и петстотин?

Бен бръкна в джоба си и извади пари.

— Готова ли е да я подкарам още сега? — попита той.