![Теменужките са сини [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/3/0/temenuzhkite-sa-sini-bg-download.jpg)
Теменужките са сини [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс
- Серия: Алекс Крос #7
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9542601603
- Переводчик: Дори Габровска
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Теменужките са сини [bg]». Краткое содержание книги:
Алекс Крос никога не е вярвал във вампири. Но когато двама души биват умъртвени по особено жесток начин, предполагащ жертвоприношение, той се замисля. Някой явно вярва достатъчно силно в съществуването им, за да извърши серия от подобни ритуални убийства. Местната полиция е ужасена, дори ФБР са озадачени. Крос поема случая и се озовава в ад от тайнствени клубове и престъпни играчи, в който някой е достатъчно превъртял, за да пресече границата от мрачния ритуал до истинската кръв.
А по петите на детектива продължава да е Мислителя, който заплашва всичко скъпо в живота му. Никога досега Крос не е бил толкова близо до провала, нито се е озовавал в по-голяма опасност. Той трябва да оцелее в тази адска схватка, за да може най-после да разгадае ужасната тайна на заклетия си враг…
Всички мои книги се раждат от кошмарите ми за света…
— Не ми говори снизходително.
— Не го правя. Защо не се успокоиш вече.
Тя още не бе преодоляла неприятната сцена с Кайл.
— Той мрази жените — каза тя. — Можеш да ми се довериш в тази преценка. Освен това си пада по трите К-та, които са любими на толкова много мъже: конкурирай, критикувай, контролирай.
— Добре, кажи ми какво точно си мислиш за Кайл. И за мъжете по принцип.
Джамила най-после успя да се усмихне.
— Мисля, че съм достатъчно обективна и премерена в преценката си — той е вманиачен да държи всичко под контрол и като цяло е гадняр. Твоят така наречен приятел. Що се отнася до мъжете, зависи от човека.
67.
Истинските вампири бяха пристигнали и се смятаха за непобедими. Уилям и Майкъл знаеха, че екзотичният град Ню Орлиънс им принадлежи, от мига, в който пресякоха моста. Те бяха като двама млади принцове с дългите си руси коси, вързани на опашка, черни ризи и панталони и лъснати кожени ботуши. Ако всичко вървеше по план, мисията им щеше да приключи тук.
Уилям караше буса с червения кръст през Френския квартал — оглеждаха се за плячка. Колата се движеше бавно напред-назад по „Бъргънди“, „Дофин“, „Бърбън“, „Роял“, „Шартр“ — всички известни улици. Касетофонът в колата гърмеше силно.
Накрая братята слязоха от колата и поеха пеша по „Ривъруок“. Свърнаха в пазара на „Ривъруок“ и Уилям усети как му се догади: всички известни вериги магазини — посредственост, тъпота и глупост, накъдето и да обърнеше поглед.
— Какво искаш да правим? — попита той Майкъл. — Гледай колко боклуци насред центъра на този красив град.
— Нека уловим някой тук, в гадния им търговски център. Може да се нахраним в някоя пробна на „Банана рипъблик“. Чудесна идея, не мислиш ли?
— Не! — отвърна Уилям. Той стисна ръката на Майкъл. — Работихме твърде много, за да рискуваме сега. Мисля, че имаме нужда да се разсеем малко.
Не можеха да отвлекат нова плячка. Не и сега. Не и толкова близо до владението на Даниъл и Чарлз. Определено имаха нужда да се разсеят. Така че се върнаха в колата и поеха извън Ню Орлиънс, по междущатската магистрала към истинската Луизиана.
Уилям откри това, което търсеше, на около час от Ню Орлиънс. Скалното катерене не бе нищо особено, но поне имаше стръмни скали. Трябваше да се концентрираш, иначе падаш и умираш на място.
Братята избраха да се катерят индивидуално, без подкрепление — най-екстремната версия на този спорт. Също и най-опасната. При нея не се използваха предпазни въжета или някакви други защитни средства.
— Ние сме двама железни мъже! — засмя се Майкъл и извика, когато стигнаха до средата на шейсет метровата скала. Те бяха най-добрите, най-смелите катерачи, такива, каквито се виждаха самите те.
— Така е! — извика в отговор Уилям. — Няма по-железни от нас!
Катеренето се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото бяха очаквали. Изискваше много различни умения. Трябваше да се катерят по вертикални пукнатини, да се притискат плътно към скалата, захващайки се за невидими издатини.
— Вече стигнахме голямата пукнатина! — извика Майкъл с пълно гърло. Беше забравил за ловуването и търсенето на плячка, беше забравил глада си. Мислеше само за изкачването. Само за това как да остане жив, как да оцелее.
Изведнъж се наложи да рискуват — стигнаха до място, след което нямаше да могат да се върнат по същия път. Нямаше накъде да продължат, освен право нагоре. Или да се откажат веднага.
— Какво мислиш, братле? Ти решавай. Какво ти подсказва инстинктът ти?
Майкъл се засмя толкова силно, че се наложи да се вкопчи в скалата с две ръце, за да не падне. Погледна надолу и видя сигурна смърт, ако паднеше.
— Изобщо не мисля да се отказваме. Няма да паднем, Уилям. В никакъв случай. Никога няма да умрем!
Изкатериха се до върха и оттам видяха Ню Орлиънс. Той вече бе техният град.
— Ние сме безсмъртни. Ние никога няма да умрем! — извикаха братята срещу вятъра.
68.
Взирах се в големите, величествени дъбове. После забелязах цъфналите магнолии и разперените бананови дървета на Гардън Дистрикт. Нямаше какво друго да правя. Наблюдението продължаваше. Джамила бе започнала да се повтаря. И двамата бяхме започнали да се повтаряме и постоянно се задявахме един друг за това. Страниците от днешния „Таймс Пикаюн“ бяха разпилени навсякъде по задната седалка. Бяхме изчели вестника от край до край.