Теменужките са сини [bg]

Работата беше там, че вече не исках да мисля за Кайл или процеса или за някой друг психопат убиец. Не бях ходил на работа от седмици и се чувствах добре. Чувствах се много добре. Раната от пикела в гърдите ми заздравяваше добре. Белегът щеше да ми бъде за спомен. Прекарвах възможно най-много време вкъщи. Бях присъствал на два поредни концерта на Деймън.

Учех Джени как да стреля към баскетболния кош с отскок, четях приказки на малкия Алекс, вземах уроци по готвене от най-добрата готвачка в цял Вашингтон, за каквато се бе провъзгласила Нана. Освен това най-после имах време и за себе си. Дори бях провел няколко приятни телефонни разговора с Кристин Джонсън. Казах й, че й изпращам страхотни снимки на Алекс. Джамила Хюз щеше да идва на един семинар следващата седмица и двамата щяхме да се видим. В нейния живот всичко бе наред и не исках да го развалям.

Към единайсет часа свирех на пиано на верандата. Къщата бе притихнала, всички освен мен спяха.

Телефонът не иззвъня, какво сладко, простичко удоволствие бе това.

Никой не позвъни на вратата с лоши новини, които не исках да чуя в момента или изобщо някога.

Никой не ме наблюдаваше, скрит в сенките, а и да ме наблюдаваше, не ме заплашваше.

Бях съсредоточен върху няколко песни и вече ги изпълнявах доста добре.

Утре? Е, утре също щеше да бъде голям ден.

Утре сутринта щях да напусна вашингтонската полиция.

И още нещо, нещо хубаво този път: мислех си, че може би съм на път да се влюбя.