Капитан Кайман

— Само този чек ли получихте от него?

— Само този.

— Благодаря, сър! Тези хора едва ли ще се върнат, но ако все пак това стане, не купувайте нищо повече от тях, а накарайте да ги арестуват! Ценните книжа са мои, те ми ги откраднаха. Може би пак ще ви посетя!

Той обърна коня си, индианецът последва примера му и двамата отново препуснаха в галоп по улицата. Не размениха нито дума помежду си, докато достигнаха кея на пристанището. Тогава белият попита:

— Моят червенокож брат преследва следите на разбойниците през необятните простори на саваната заедно с мен. Но ще останем ли заедно, ако бъда принуден да се кача на някой кораб?

— Винету ще последва Дедли-гън по целия свят, а също и през Голямата вода. Хау!

— Вероятно разбойниците се канят да избягат през океана. Ще се осведомят за отпътуващите кораби. Същото ще сторим и ние; ще наблюдаваме отплаващите кораби и ще ги хванем.

— Нека моят брат разпита и остане някъде близо край водата, за да мога да го намеря. А Винету ще се върне там, където започват къщите на големия град, за да изчака ловците и да ги доведе насам; нали изостанаха, защото конете им се измориха.

Дедли-гън кимна с глава в знак на съгласие.

— Моят брат е умен — нека постъпи както е намислил! Той слезе от коня си и го предаде на слугата на наблизо намиращата се странноприемница. Апачът се върна сам по същия път, по който бяха дошли…

Докато се разиграваше всичко това, Бретини и Марк Летрие бяха продължили пътя си. Както крачеха бавно, забелязаха един човек, който се появи от малка странична уличка и без да им обърне никакво внимание, прекоси улицата на известно разстояние пред тях. Той едва достигаше среден ръст, беше строен и носеше облеклото на някой златотърсач, който идва направо от мините, за да си почине от уморителната работа и да се поогледа малко из града. Широкопола и измачкана сламена шапка закриваше с периферията си по-голямата част от лицето му, но въпреки това не успяваше да скрие грозния червеникав белег, който преминаваше през цялата му страна; той започваше от ухото и стигаше чак до над носа.

Бретини се спря изненадан и сграбчи спътника си за ръката:

— Марк, познаваш ли го този? — попита той възбудено.

— Този ли? Не, капитане.

— Наистина ли не?

— Не.

— Въпросът ми не беше правилно зададен. Трябваше да те попитам познаваш ли тази?…

— Тази ли? По дяволите, фигурата… стойката… начинът на ходене… капитане, но това едва ли е възможно!

— Тя е, аз ти го казвам, тя е и никой друг! Сега сме придобили съвършено подивял вид; от такова разстояние няма да ни познае. Щастлива случайност я изпречва пред очите ни и трябва на всяка цена да я проследим!