Капитан Кайман

Първа глава

Мис Адмирал

От каретата, която спря пред къщата на бижутера Тиме, леко скочи висок мъж. Силната светлина от витрината падна върху мъжествено красивите и остри черти на лицето му. Леко извитият нос и грижливо поддържаната черна, остра брадичка събуждаха предположението, че той е французин или италианец. Докато прекрачваше прага на магазина, той подвикна на слугата си:

— Марк, ще се върнеш с каретата в хотела и ще изчакаш завръщането ми!

— Разбира се, господин граф! — отвърна Марк Летрие, след което се обърна към кочияша със самодоволна усмивка: -— Толкоз по-добре за мен! Поне веднъж ще мога да заема мястото на милостивия господар.

Той се шмугна във вътрешността на каретата и тъкмо се накани да се разположи удобно на задната седалка, когато забеляза за свое учудване, че някой го беше изпреварил вече откъм другата страна.

— Как се осмелявате? — скара се той на нахалника. — Веднага се омитайте от каретата, иначе ще ви помогна!

— Ах!

Само този звук беше отговорът; той прозвуча особено остро и съскащо, като че ли някоя дива котка приготвяше гъвкавите си крайници за скок. Изглежда, че Марк познаваше този заплашителен тон, защото се отдръпна смаян от вратичката на каретата.

— Боже милостиви! Нима наистина сте вие?… Обзе го странна потиснатост и млъкна.

— Хайде на борда! Вдигай платната, Марк Летрие! — просъска гласът кратко и заповеднически.

В следващия миг Марк седеше на капрата до кочияша. Каретата потегли. Вътре непознатият се беше облегнал назад върху възглавниците и мълчеше, докато достигнаха хотела, в който беше отседнал виконт Франсоа дьо Бретини. Непознатият скочи на земята, без да изчака спирането на каретата, подхвърли грубо на слугата на графа едно «ела горе!» и влезе във фоайето на хотела, където веднага бе посрещнат от един прислужник.

— Готов ли е апартаментът, който ангажирах?

— Разбира се, милостиви господарю! Моля за разрешение да ви заведа.

Като стигнаха горе, непознатият си поръча обилна вечеря и прибави, че ще го обслужва Марк.

Марк беше установил със смайване, че стаите на нахалника се намираха точно до помещенията, заети от неговия господар. Беше застанал наблизо и чакаше свит, когато едно махване с ръка го накара да се приближи. Докато прислужникът се отдалечаваше, загадъчният гост хвърли мантията си и се изправи пред Марк Летрие със скръстени на гърдите ръце.

— Е?

Марк го погледна страхливо в очите, където горяха властни пламъчета. Двамата, застанали един срещу друг, образуваха странна двойка. Бяха средни на ръст. Непознатият беше строен, гъвкав, с живи движения, а напълно безбрадото му лице, макар и нежно, издаваше добро здраве. Марк пък беше по-широкоплещест, с по-бавни, като че замислени движения, със загоряло от слънцето лице, късо подстригани гъсти бакенбарди и гладко избръсната брадичка. Погледът му обаче беше неспокоен и блуждаещ.

— Харесва ли ти на сушата?

Марк Летрие сви рамене. Не знаеше какво се крие зад този въпрос.

— Но нали можеше да приказваш преди, когато искаше да играеш ролята на милостивия господар!

— Мадмоазел Клерон, аз съм…

Едно заповедническо движение на ръката на непознатия го накара да замлъкне.

— Мадмоазел Клерон е в открито море или кой знае къде. Аз съм шевалие Дьо Сакар, запомни това! Как се чувства твоят господар,виконтът?

— Благодаря, милостивият господар е добре.

— Така си и мислех. Господин капитанът се е залостил чудесно на котва, докато екипажът му се измъчва с тежка работа в открито море, та му пращят кокалите. Някой път ще го вържа за въжетата така, че да се поостърже в мидите, облепили кила. А сега искам да ям!

Летрие се измъкна безмълвно през вратата и започна да обслужва шевалие Дьо Сакар с най-голямо усърдие и любезност.

Междувременно виконтът се завърна, но не завари Марк в апартамента си и задърпа звънеца. Едва след неколкократно позвъняване слугата се появи. В ръцете си носеше препълнена табла за сервиране, а видът му беше делови и угрижен.

— Марк, напоследък ме занемаряваш най-безотговорно! Ако това продължава, ще се наложи пътищата ни да се разделят!

Летрие остави товара си и избърса потта от челото и страните си.

— Господин виконт, нямам нищо против, ама абсолютно нищо против, ако ме уволните. Защото, каквото е положението на нещата понастоящем тук, трябва да очакваме дяволски насрещен вятър. Не можах да дойда, защото трябваше да издувам платна нагоре и надолу по стълбите, също като някоя шхуна, натоварена с абанос, подгонена от английските морски плъхове!