Край Тихия океан

Сграбчих го с едната си ръка за гърлото, а с другата за едното бедро, вдигнах го високо и го запокитих срещу зида така, че без съмнение го обезвредих за дълго.

— Само така, Чарли! — обади се Търнърстик. — Да ти помогна ли при тази работа? Ударът на този гигант събуди в мен съвсем определено силното желание за подобни развлечения.

— Не е необходимо, кептън, понеже ми се струва, че тези добри хорица ще ни се подчиняват безропотно.

По изражението на лицата им наистина се виждаше, че им бях направил силно впечатление.

— Я се приближете насам! — заповядах на двамата мъже, които командваха пиратската лодка. — Вашият плавателен съд е все още на котва пред куанг-ти-миао, нали?

— Да, господарю.

— От колко време се намирате тук?

— От три дни.

— И докога ще останете?

— Ти ни изпитваш, понеже знаеш много добре, че във всеки куанг-ти-миао ни е разрешено да пребиваваме само четири дни.

— Добре! Пригответе се за път и ни заведете до реката.

— Ще заповядаш ли да нападнем някой плавателен съд?

— Не. Вие прекъснахте пътуването ни и затова ще ни откарате до Куанг-чой-фу.

— Ще изпълним каквото искаш.

Взех една от лампите и се промъкнах зад трите статуи на божествата. Точно зад гърба на Куанг-ти една врата водеше в тясно тъмно помещение, което изглежда служеше за съхранение на храмовите обредни предмети, защото редом с изкуствени венци и гирлянди, забелязах също множество хартиени фенери, няколко съда за жертвоприношения, тамтами и дори един китайски барабан. Това беше затворът на холандката. Вратата имаше една от онези брави, които много приличат на нашите стари ключалки, където дръжката служи едновременно и за ключ. Тя се завърта и се изважда, а после пак се поставя според това дали бравата се заключва или отключва.

— Кептън, я довлечи тук пленника! — казах му аз.

— Well! Навярно искаш да го натикаш тук в тази койка, а?

— Да, от предпазливост. Не можем да го вземем с нас, а не е кой знае колко разумно да го оставим да лежи там, където е, както и ти сигурно лесно разбираш.

Търнърстик сграбчи джиахура за яката и го довлече до вратата на помещението. Вкарахме го вътре, където го заключих. Пъхнах дръжката на вратата в джоба си.

Драконите спокойно проследиха с погледи действията ни, но ето че в този момент един от тях попита:

— Какво ще стане с джиахура? Кой ще съобщи на Кианг-лу за затварянето му в тази стая? Самият ти или ние? Аз съм Инг-па-дзунг [140] на нашия отряд и би трябвало да го откарам до Ли-тинг, ако, разбира се, самият ти не отидеш там.

Ли-тинг [141] е един малък град на Пе-кианг [142] и е известен с развъждането на каракуда. Там значи трябваше да се търси Кианг-лу!

— Имам си по-важна работа — отвърнах му аз. — Джиахурът ще остане тук до утре, а после, както е вързан ще го откараш при Кианг-лу.

— Ще успееш ли дотогава да му докладваш? Дзианг-ки-ум [143] много държи на точността.