Единственият оцелял
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Качил
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Единственият оцелял». Краткое содержание книги:
Той изпада в дълбока депресия, напуска работа и дори мисли да сложи край на живота си.
Една година след трагедията Джо се запознава с тайнствена магнетична жена на име Роуз Тъкър. Тя твърди, че е оцеляла след катастрофата и ще му съобщи нещо, което ще му помогне да се примири със загубата. Ала преди да успее да я разпита, Роуз изчезва.
Джо е разяждан от съмнения. Подозира властите в умишлено укриване на истината, същевременно в душата му се поражда плаха надежда, че ако твърденията на Роуз са верни, то може би има и други оцелели. За да разгадае мистерията, непременно трябва да намери загадъчната жена. Но докато упорито я издирва, разбира, че чрез връзката си с нея е станал мишена на могъща тайнствена организация, която е решена да попречи на Роуз да разкрие тайната за катастрофата на полет 353.
Той не подозира, че му предстои да научи разтърсваща истина, която завинаги ще промени съдбата на човечеството.
Източник: http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=1473
— Какво? — недоумяващо промърмори Джо. — Знаел е, че ще умре, но се е смеел, така ли?
— Когато прослушвах записа, ми направи впечатление, че смехът му не е на безумец, а на човек, който се забавлява от сърце.
„Страхотно удоволствие, нали?“
— След това Блейн сякаш загубва контрол върху управлението, но продължава да се смее и дори възкликва: „Еха-а-а!“
— Били са обречени — прошепна Джо.
— В този момент положението е било сериозно, но не и безнадеждно, все още са могли да се спасят. Самолетът се е намирал на шест хиляди метра височина, имало е възможност за маневриране.
Тъй като никога не беше чел репортажите за катастрофата, Джо винаги си беше представял, че в кабината е избухнал пожар и пътниците са се задушили от дима. Сега се запита кое е по-страшно — да умреш от задушаване или до последния момент да се надяваш на спасение.
Записът свършваше в момента, в който в пилотската кабина се разнася пронизителният звук на алармата, предупреждаваща за загуба на височината, придружен от механичен глас, който повтаря „Трафик!“ — при падането си боингът е преминавал през въздушни коридори, по които са се движели други самолети. В този момент Санторели е дошъл в съзнание. Може би е видял облаците, профучаващи покрай предното стъкло. Или самолетът вече е бил толкова близо до земята, че той е зърнал светлините на Пуебло, стремително носещи се срещу него. А може би пронизителният вой на алармата и данните, проблесващи на мониторите, са му подсказали какво се случва, защото той възкликва: „Господи!“
— Говори носово — промълви Барбара, — по което може да се съди, че Блейн е счупил носа му.
Докато четеше записките й, Джо сякаш присъстваше в пилотската кабина и виждаше изкривеното от ужас лице на Санторели.
САНТОРЕЛИ: О, Господи! Господи, не!
БЛЕЙН: /през смях/ Еха-а-а! Започва се, доктор Рамлок! Започва се, доктор Блом!
САНТОРЕЛИ: Дърпай!
БЛЕЙН: /смее се/ Уха! Записваме ли?
САНТОРЕЛИ: Издърпай щурвала!
Санторели се задъхва, сякаш се боричка с някого, може би с Блейн, но по-вероятно дърпа щурвала.
САНТОРЕЛИ: Мамка му! Мамка му!
БЛЕЙН: Записваме ли?
Джо недоумяващо промълви:
— Защо непрекъснато пита дали разговорът се записва?
Барбара поклати глава:
— Не знам.
— От колко време е пилот?
— Повече от двайсет години.
— Следователно е знаел, че записващото устройство в пилотската кабина винаги е включено.
— Би трябвало да знае. Но според мен в този момент той вече не е бил на себе си.
Джо продължи да чете последните думи на двамата мъже:
САНТОРЕЛИ: Дърпай!
БЛЕЙН: Еха-а-а!
САНТОРЕЛИ: Света Богородице…
БЛЕЙН: О, да!
САНТОРЕЛИ: Не! Не!
БЛЕЙН: /очевидно е възбуден като дете, което се вози на въртележка/ О, да!
САНТОРЕЛИ: Сюзан!
БЛЕЙН: Сега! Само гледай!
Санторели надава нечовешки писък.
БЛЕЙН: Супер!
Писъкът на Санторели внезапно секва — самолетът се е ударил в земята.
Полъхна вятър, от почернялото небе всеки миг щеше да се излее порой, сякаш природата искаше да се пречисти.
Джо сгъна трите листа хартия и ги пъхна в джоба на якето си. Дълго мълча, защото вълнението го задавяше.
В далечината отново проблесна мълния, разнесе се силен гръм. Тласкани от вятъра, облаците препускаха по оловносивото небе.
Най-сетне младият мъж възвърна самообладанието си и промълви:
— Преди да умре, Санторели казва някакво име.
— Да, Сюзан.
— Коя е тази Сюзан?
— Съпругата му.
— Така и предположих.
Миг преди да го застигне смъртта, Санторели вече не е молел Бог за пощада, вече се е бил примирил с неизбежното. Извикал е името на любимата жена, произнасяйки го с любов и копнеж, но и с надежда, сякаш в този момент не е мислел за смъртта, а е виждал лицето на скъпата си Сюзан.
Вълнението отново задави Джо, очите му се насълзиха.
ГЛАВА 11
Барбара го поведе нагоре по полегатия склон и спря, преди да стигнат до първите обгорели дървета.
— Доколкото си спомням, някъде тук намерихме седалките… Всъщност това няма никакво значение…
В паметта й възкръсна споменът за онази кошмарна утрин, когато за пръв път беше видяла мястото на катастрофата на боинга. По поляната бяха разпръснати останки от самолета, който бяха толкова изкривени и сплескани, че не си личеше от какво са. Запазени бяха само част от единия двигател и три свързани помежду си седалки от пътническата кабина.