Колелото на мрака
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Колелото на мрака». Краткое содержание книги:
Полумъртъв алпинист, по чудо оцелял след невъзможен преход през най-страшните хималайски зъбери, намира спасение в манастира. И скоро след това изчезва. А заедно с него изчезва и тайнствената реликва. Агентът от ФБР Алойзиъс Пендъргаст открива беглеца, но късно — някой го е изпреварил и алпинистът е жестоко и яростно убит. Реликвата липсва.
Луксозен презокеански кораб прави първия си круиз в Северния Атлантик. Но вместо безкраен празник, на потъналите в блясък, разкош и грях палуби се развихря психеделична игра с живота на четири хиляди души, а самият Пендъргаст се изправя пред най-страшното битка със злото, скрито в самия него. Ще бъде ли смазан от Колелото на Мрака?
„Преведи ме през всички страдания — казва древната молитва. — Само по тази пътека мога да превърна злото в добро.“
— Инге! — провикна се тя.
Завладя я нов пристъп на страх. Мразеше да е зависима, наистина го мразеше, и сега се уплаши и притесни от слабостта си. През целия си живот бе независима, а сега, на стари години, трябваше да разчита за всичко на другите.
Тя светна лампата и се огледа, опитвайки се да преодолее страха си. Къде се беше дянало това проклето момиче? Колко възмутително, да я остави сама! Ами ако паднеше? Или получеше сърдечна криза? Прояви съжаление към това момиче, взе го да я обслужва и сега как й се отплащаше? С неуважение, нелоялност, непокорство. Инге сега сигурно се забавляваше някъде навън с някой тип от низшия персонал на кораба. Е, това беше последната капка: още щом корабът влезеше в пристанището в Ню Йорк, щеше да я натири с багажите й. Без предупреждение, без препоръки. Можеше да използва чара си — уличницата мръсна! — и да се върне обратно в Швеция.
Като стигна до вратата, старицата спря да си поеме дъх, облягайки се тежко върху рамката. Чукането тук се чуваше по-силно — идваше от входната врата на апартамента: вече можеше да чуе и един глас.
— Пити! Хей, Пит! — Гласът беше глух, идваше от коридора отвън.
— Какво? — извика жената. — Кой е? Какво искате?
Чукането спря.
— Пит, хайде! — отговори неясно гласът. — Няма да те чакаме цяла нощ.
— Хей, момченце, домъкни си задника тук! — произнесе друг пиянски глас зад вратата. — Помниш ли онези мацки, които срещнахме в „Трафалгарс“ тази вечер? Е, след като ти си тръгна, те се върнаха в клуба. И досега се наливахме с шампанско. Сега са в стаята ми. Хайде, приятел, твой ред е да чукаш. А високата блондинка така се измъчи, че…
Старицата започна да трепери от ярост и възмущение. Тя се подпря по-здраво на рамката на вратата.
— Оставете ме! — извика тя, колкото й глас държи. — Махайте се оттук!
— Какво? — произнесе първият глас, сега малко озадачен.
— Казах: махайте се!
Пауза. След това кикотене.
— О, я стига глупости! — произнесе вторият. — Да ти го начукам!
— Не, човече, сигурен съм, че каза 1039.
— Ще извикам охраната! — изписка старата жена.
Откъм коридора изригна смях, последван от звук на отдалечаващи се стъпки.
Като дишаше тежко, старицата се пусна от вратата и хвърли поглед към стаята оттатък, облягайки се на бастуна си. Съвсем определено: на кушетката не беше спано. Часовникът отгоре показваше единайсет и половина. Тя беше изоставена. Беше сама.
Обърна се и с болезнено пъшкане се върна в спалнята, а сърцето й биеше до пръсване. Отпусна се на леглото, грижливо оставяйки бастуна до себе си. След това се обърна към нощното шкафче, вдигна слушалката и набра нула.
— Корабен оператор — долетя любезен глас. — С какво мога да ви помогна?
— Изпратете ми охрана — изграчи старицата.
28.
Ан Мин видя богаташа с високите залози още при идването му на масите за блекджек в казино „Мейфеър“. Пендъргаст, това беше името, което господин Хентоф й даде. Изглеждаше като погребален агент в черния си смокинг и тя усети лека тръпка, когато той спря на вратата и насочи светлите си очи към подканящия полумрак на елегантно обзаведената зала. Явно наистина беше голям играч, щом господин Хентоф я определи за единствено негова коктейлна келнерка. А и инструкциите, които последваха, бяха озадачаващи.
— Ще желаете ли питие, сър? — попита тя, приближавайки го.
— Джин и тоник, моля.
Когато се върна с напитката — само тоник, както беше инструктирана, — тя откри странния на вид мъж до масите с високите мизи в разговор с извънредно грижливо облечен млад русокос джентълмен в тъмен костюм. Приближи се и зачака търпеливо с питието върху подноса си.
— … Значи — казваше големият играч, сега с напълно различен акцент, — дадох на момчето двайсет и две хиляди шестстотин и десет долара кеш моментално, като ги изброих по стотачки, банкнота по банкнота — една, две, три, четири, и когато стигнах пет, хоп, изникна двайсетачка; точно тогава осъзнах, че съм измамен. Пачката от стотачки в средата е била запълнена с двайсетдоларови банкноти! По дяволите, бях побеснял. Двайсетачки, както и десетачки, имаше даже и по пет.
— Извинете — произнесе младият мъж с внезапен яд. — Не ме е грижа за стотачките или двайсетачките ви, или за каквото по дяволите ми приказвате! — Той се отдалечи бързо, начумерен, устните му се движеха, сякаш мислеше гласно.
Пендъргаст се обърна към Ан с усмивка: