Стоманеният плъх в танц със смъртта
- Автор: Гаррисон Гарри Максвелл
- Серия: Stainless Steel Rat #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стоманеният плъх в танц със смъртта». Краткое содержание книги:
Спогледахме се мълчаливо, когато ключът се превъртя в ключалката.
Ако очите ми изглеждаха като на Мортън, тогава сигурно имах вид на много, много изплашен.
Осемнайсета глава
Лежахме в това неудобно състояние безкрайно много часове. Докато вратата се отвори и влезе един мускулест военен полицай с табли с храна. Той погледна към нас и сбърчи чело. Почти виждах как бавните му мисли текат по синапсисите. „Получиха храна. Затворниците са със запушени усти. Не могат да ядат.“ Точно когато неговите мисловни процеси стигнаха до този етап, той се обърна и извика през рамо:
— Сержант, Тук има проблем.
— Ти ще имаш проблем, ако ме безпокоиш безпричинно — отвърна сержантът и влезе.
— Погледнете, сержант. Донесох тази храна за затворниците. Но устите им са затъкнати с парцали и не могат да ядат…
— Добре, добре… и сам виждам.
Той извади връзка ключове, отключи моите вериги, после се обърна към Мортън. Издадох една приглушена въздишка през запушената си уста, раздвижих подутите си пръсти и се помъчих да се изправя. Сержантът ме изрита и аз изстенах по-силно. Усмихна се, докато излизаше. Измъкнах парцала от устата си и го хвърлих към затварящата се врата. После придърпах таблата, защото въпреки всичко чувствах глад. Погледнах и я отблъснах.
— Гореща храна — обади се Мортън, плюейки парчета парцал. — Усетих я, още щом я донесоха.
Той отпи малко вода от чашата си и аз се присъединих към него.
— Наздраве — казах аз и се чукнахме. — За военната справедливост.
— Бих желал да съм твърд като теб, Джим.
— Не съм твърд. Просто се мъча да съм храбър и да забравя страховете си. Защото не виждам изход. Ако ми беше тук шперцът, може би щяхме да имаме шанс.
— Това ли беше посланието, което ми даде генералът?
— Да. Сега не можем да направим нищо друго, освен да седим и да чакаме да дойде сутринта.
Казах това на глас не да потисна още повече Мортън, което сигурно беше невъзможно, но за ушите на онзи, който слушаше със скрити микрофони. Може би имаше и скрити оптошпиони, затова обиколих стаята и внимателно я огледах, но не открих нищо. Значи трябваше да рискувам. Хапнах малко от моята гореща храна, прокарах я с глътки вода и в същото време съвсем тихо взех свалената верига и я омотах около китката си. Мрачният военен полицай щеше да се върне за таблите и трябваше да бъда нащрек.
Седях притиснат до стената, въоръжената ми ръка готова, в очакване вратата да се отвори. Тя се открехна само един пръст и сержантът военен полицай извика:
— Ти, зад вратата. Хвърли веднага веригата, иначе няма да дочакаш разстрела сутринта.
Промърморих една ругатня, хвърлих я и седнах до задната стена. Оптошпионинът беше добре скрит.
— Колко е часът, сержант? — попита Мортън.
— Шестнайсет нула нула. — Той насочи пистолета си към нас, докато другият военен полицай изнасяше таблите и веригите.
— Трябва да отида до тоалетната.
— Не може до двайсет нула нула. Заповед на генерала.
— Кажи на генерала, че вече съм се чалдисал — извиках към затварящата се врата. Като си помисля, че го стисках за врата! Ако не ме бяха ударили… щях ли да го държа цели три секунди и да го убия? Не знаех. Но ако тогава не бях готов… чувствах, че сега сигурно съм готов да го направя.
Един час по-късно ни свалиха долу в залата, един по един, силно охранявани, после ни заключиха за през нощта. С изгасени лампи. Не знаех дали Мортън спи, но както бях смазан, дори тънкият матрак беше добър. Строполих се на него и не отворих очи, докато не чух познатото тракане на вратата и станах.
— Нула шест нула нула. Последната ви храна — обяви сержантът с голямо удоволствие.
— Отново гореща храна?
— Как така винаги познавате?
— Вземете си я. И на смъртния си одър ще ви проклинам. Последното нещо, което ще промълви устата ми, ще бъде твоето име.
Дори и да беше впечатлен от моята заплаха, не го показа. Остави таблите на пода и излезе.
— Още два часа — каза Мортън, в очите му блестяха сълзи. — Семейството ми не ме знае къде съм. Никога няма да научи какво се е случило с мен. Когато ме хванаха, бях избягал от къщи.
Какво можех да кажа? Какво можех да направя? За първи път в краткия си и твърде щастлив живот се почувствах абсолютно отчаян. Още два часа. И никакъв изход.