Тай-пан

— Много лошо. — Джин-куа пийна чай. — Чул, умрели Старша жена и чило на тай-пан. Лош късмет, жалко.

— Лош късмет, много — каза Струан.

— Нищо. Ти много млад, много нов кау чило. Ти има кау чило Мей-мей. Що тай-пан има само един син? Тай-пан може има нужда от цяр. Имам.

— Като имам нужда, кажа — каза вежливо Струан. — Чува, Джин-куа пак има син. Кой поред син е тоз?

— Десет и седем — отвърна Джин-куа светнал.

Велики боже, помисли си Струан. Седемнадесет синове и вероятно още толкова дъщери, които Джин-куа не брои. Той наведе глава и свирна от възхищение. Джин-куа се засмя.

— Колко чай ще искаш туй сезон?

— Търговия спряна. Как мога търгувам?

Джин-куа смигна.

— Може.

— Не знам. Продай на Брок. Като поискам чай, ще кажа, айейа?

— Трябва знае до два дена.

— Не.

Джин-куа остро каза нещо на слугата, който се приближи до един от влажните сандъци и махна капака. Беше пълен със сребърни слитъци. Джин-куа махна към останалите сандъци.

— Тук има четиридесет лака пара.

Един лак приблизително се равняваше на двадесет и пет хиляди лири стерлинги. Четиридесет лака образуваха милион лири. Очите на Джин-куа още повече се присвиха.

— Аз дам тебе назаем. Твърдо. Много скъп. Искаш? Джин-куа може даде.

Струан се опита да скрие колко е шокиран. Знаеше, че всеки заем е свързан с нелеки условия. Знаеше, че Джин-куа трябва да е заложил живота си, душата си, дома си и бъдещето си, както и това на синовете и приятелите си, за да събере тайно толкова сребро.

Сребърните слитъци е трябвало да бъдат пазени в тайна, иначе Хопо щеше да ги присвои, а Джин-куа просто щеше да изчезне. Ако до ушите на пиратите и бандитите, които изобилстваха в и около Кантон, достигнеше вестта за дори една стотна част от такова съкровище подръка, Джин-куа щеше да бъде отписан.

— Много лак пара — каза Струан. — Услугата изисква услуга.

— Таз година купиш два пъти повече чай на цена от минала година. Може?

— Може.

— Таз година продадеш два пъти повече опиум от минала година на предишна цена. Може?

— Може. — Струан трябваше да плати по-висока от пазарната цена за чая и да продаде опиума на по-ниска от сегашната пазарна цена, но пак щеше да реализира огромна печалба. Ако останалите условия се окажеха приемливи, напомни си той. В края на краищата може би не всичко бе свършено. Ако Джин-куа не искаше мандарин.

Струан отправи мълчалива молитва мандаринът да не бъде част от сделката. Но знаеше, че ако на Хонконг нямаше мандарин, нямаше да може да има и Ко-хонг. А ако нямаше Ко-хонг и монопол, Джин-куа и останалите търговци щяха да останат вън от бизнеса. Те също трябваше да имат система.

— Купува само от Джин-куа или син на Джин-куа за десет години. Може?

Велики боже, помисли си Струан, ако му предоставя монопол върху компанията, ще може да ни изстисква, както си иска.

— Може, ако цена на чай, коприна също, като други Ко-хонг.

— За двайсет години.

— Добави пет процента. Може.

— Осем.

— Пет.

— Седем.

— Не може. Няма печалба. Много висок процент — каза Струан.