Изповедите на един буржоа

9

Да свиря на пиано ме учеше леля Хеди, с плачевен резултат… вярно, никой никога не ме беше питал имам ли желание да свиря на пиано. Какво ти питане, след като бе естествено едно господарско момче от добро семейство да учи да свири на пиано, защото музиката се числеше към „общата култура“, защото пианото стоеше в салона, защото за Коледа и за рождените дни на родителите подобаваше да се заучат музикални пиеси, защото веднъж Ерньо бе изпратил като подарък на семейството томчета потпури със заглавие „Sang und Klang“ и защото музиката облагородява нрава. Затова ходех три пъти седмично при леля Хеди. Тази възрастна дама учеше на пиано буржоазните поколения на града и от някаква подсъзнателна воля преждевременно бе оглушала, навярно, понеже не издържаше повече скaлите и упражненията за пръсти. Леля Хеди живееше срещу храма на доминиканците в тъмна партерна къща на един съразмерен, със средновековна атмосфера площад; тя виждаше фалшивите тонове, когато насред скaлата грешахме на пианото… В предната стая на жилището по-малката сестра на леля Хеди вечно тропосваше дрехи върху един нашарен до черно от убожданията на карфиците манекен; и двете престарели девици бяха глухи и стари, колкото земята. По цял ден, още от девет сутринта, леля Хеди седеше на пианото в изцяло траурна премяна, с диригентска палка в ръка, с червен молив зад ухо, стърчеше изправена и мършава, сякаш бе глътнала показалка; гледаше глуха и безпощадна новодошлия и сякаш готвеше възпитаника си за някой от решаващите изпити в живота, когато репетираше музикалния акомпанимент на „Wer hat dies Liedlein erdacht?“ от Малер за имения ден на бащата… Защо ли трябваше на юбилея по случай четирийсетгодишнината от музикалното учителстване на леля Хеди да се проваля тъй печално с квартета на Бетовен, „Opus 18. No. 4“, свирейки партията за дясна ръка? „…quasi allegretto!“ — шепнеше до пианото отчаяно, със сълзи в очи леля Хеди, тогава обаче нито я виждах, нито я чувах, подритвах с два крака педала, избързвайки далеч пред другия в изпълнението за четири ръце. „Дръж правилно пръстите!“ — шепнеше умолително леля Хеди, тъй като придаваше значение на подобни зрелища в музиката. Леля Хеди беше музикална възпитателка; докато ни учеше на пиано, тя ни преподаваше по-скоро благоприличие и маниери, отколкото мелодия и музикален усет. Цели четирийсет години бе преподавала все същите три-четири нотни тетрадки, същите „упражнения за китките“ и упражнения за пръстите. С червения си молив всеки час безпощадно поправяше „писмените задачи“ и с този си необичаен подход успя съвсем рано, около осмата-десетата ми година, да ме накара да намразя музиката. Мисля, че имах добър слух, леля Хеди обаче, глухата педагожка, малко се интересуваше от слуха на питомниците си. В резултат на това обучение стойката на пръстите и на китката ми и до днес е безупречна, само дето така и не се научих никога да свиря на пиано.