Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
— Нова жена — каза на собственото си отражение. — Истинска американска красавица — добави Лизи и се ухили широко, разглеждайки резултата от скъпоструващите стоматологични услуги. Ала в очите над тази алигаторска усмивка се четеше съмнение.
„Господин Ландън ми каза, че ако някога се срещнем, трябва да ви попитам…“
„Няма нужда, зарежи тази работа.“
„Трябва да ви попитам как Скот е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил.“
— Само че Скот не е казал „заблудил“ рече тя на отражението си.
„Млъквай, малка Лизи!“
„… как е заблудил онази медицинска сестра в Нешвил…“
— Скот каза „забумил“. Нали?
Устата й се изпълни с метален вкус — вкусът на центовете и паниката. Да, Скот бе казал „забумил“. Със сигурност. Съпругът й бе казал, че доктор Олбърнес трябва да попита Лизи (ако някога се срещне с нея) как е забумил медицинската сестра онзи път в Нешвил. Значи е бил уверен, че тя ще получи това послание.
Нима дори тогава й е изпращал съобщения? Беше ли й изпращал съобщения… още тогава?
— Не го мисли — прошепна на огледалото и излезе от дамската тоалетна. Щеше да е хубаво, ако този глас бе останал вътре, ала ситуацията вече бе различна. В продължение на доста време той бе мълчал, беше спал и се бе съгласявал с разума на Лизи, че има теми, до които човек никога не се докосва, дори и сред различните преображения на собственото му „аз“. Като казаното от медицинската сестра в деня, след като Скот бе прострелян. Или пък…
(мълчи мълчи)
какво се бе случило през
(Престани!)
зимата на 1996 година.
(ПРЕСТАНИ ВЕДНАГА!)
И, о, чудо на чудесата, гласът най-сетне замлъкна…, ала Лизи усещаше, че я наблюдава и я слуша, и това я изпълваше със страх.
6.
Когато Лизи излезе от женската тоалетна, Дарла тъкмо привършваше с разговора по телефонния автомат.
— Позвъних в мотела срещу клиниката — обясни, докато окачваше слушалката. — Стори ми се чистичък и си резервирах стая за довечера. Не ми се иска да карам чак до Касъл Вю, а и така ще мога отново да видя Манда утре сутринта. Само ще прекося улицата — като пилето от онзи виц, нали се сещаш… — Тя направи опит да се усмихне, но Лизи виждаше тревогата в очите й. Стори й се почти сюрреалистично, като се имаха предвид всички тези години, в продължение, на които бе слушала невъзмутимо-самоуверения тон на сестра си. — Мислиш ли, че постъпих глупаво?
— Мисля, че идеята е отлична. — Тя стисна ръката й и усмивката (този път искрена усмивка на облекчение), която озари лицето на Дарла, за малко не разтопи сърцето й. „Ето какво още правят парите — отбеляза мислено. — Превръщат те в най-умният. Превръщат те в шеф.“ — Да тръгваме, Дарла… Имаш ли нещо против да шофирам?
— Никак даже — заяви Дарла и последва по-малката си сестра навън, където скоро щеше да се смрачи.
7.
Както се опасяваше Лизи, пътуването до Касъл Вю им отне доста време. По едно време се озоваха зад огромен натоварен до изнемога с дървени трупи камион, а хълмовете и завоите не даваха никаква възможност да го изпреварят. Единственото, което можеше да направи Лизи, бе да поддържа определена дистанция, за да не ги лъхат изгорелите газове. Това, от друга страна, й предостави време да обмисли събитията от деня, и поне в това й провървя.
Разговорът с доктор Олбърнес беше като да отидеш на бейзболен мач през втората половина на четвъртия ининг, но това не беше нищо ново за нея — играта на гоненица бе неизменна част от живота със Скот. Помнеше прекрасно деня, когато бе дошъл камионът от мебелния магазин в Портланд, за да им достави един разтегателен диван на стойност две хиляди долара. Скот беше в кабинета си и работеше под звуците на оглушителна (както винаги) музика — въпреки звукоизолацията тя чуваше как Стив Ърл пее „Градът на китарите“ и си помисли, че да го прекъсне, означава да причини още по-голяма травма на слуха си. Хората от мебелния магазин й заявиха, че „господинът“ им бил казал да се обърнат към нея за указания къде да оставят новата придобивка. Лизи веднага се разпореди да изнесат от гостната стария диван (който си беше в доста прилично състояние) и да го отнесат в обора, а на негово място да поставят новия. Поне дамаската се връзваше (донякъде) с цветовата гама на дневната, което бе добре, при положение че двамата със Скот никога не бяха обсъждали покупката на нов диван — бил той разтегателен или не. В същото време обаче беше сигурна, че съпругът й щеше да изтъкне (и яростно да отстоява думите си) — че са обсъждали новата мебел. Да, може и да са я обсъждали, но само в съзнанието му — понякога Скот забравяше да сподели с нея онова, което се е въртяло в главата му. Мъжът й бе довел до съвършенство способността си да забравя.