Романът на Лизи

2.

Предния ден Лизи бе чула съвсем ясно гласа на Скот: „Оставих ти бележка, миломое.“ Тогава бе сметнала, че това е вътрешният й глас, имитиращ неговия. Навярно беше точно така — най-вероятно беше точно така, ала в три часа през този дълъг, горещ вторнишки следобед, докато двете с Дарла седяха в кафене „Попс“ в Луистън, тя изведнъж си даде сметка, че не може да отрече едно, а именно, че Скот й бе оставил голям предсмъртен подарък. „Дяволски голяма бум-награда“ — както би казал покойният й съпруг. Денят й изглеждаше ужасен, но без Скот Ландън, който бе починал преди две години, щеше да е още по-непоносим.

На лицето на Дарла се четеше същата умора, която измъчваше и Лизи. Явно по някое време през деня бе намерила време да си сложи малко грим, но амунициите в дамската й чантичка бяха недостатъчни, за да скрият черните кръгове под очите й. Струваше й се, че Дарла няма нищо общо със сприхавата трийсетгодишна жена, която в края на седемдесетте смяташе за свой дълг да й се обажда веднъж седмично и да й напомня за семейните й задължения.

— Я кажи какво ти се върти в главата, малка Лизи — каза Дарла, нарушавайки неловкото мълчание.

Лизи тъкмо се пресягаше към подсладителя, но гласът на сестра й я накара да размисли и ръката й се насочи към старомодната захарница, отсипвайки от „бялата отрова“ в чашата й.

— Мислех си, че това е нашият кафеен четвъртък — отбеляза. — Кафеен четвъртък с истинска захар. Това сигурно е десетата ми чаша.

— При мен също — кимна Дарла. — Вече пет пъти ходих до тоалетната и непременно ще я посетя отново, преди да напуснем това очарователно заведение.

Лизи разбърка кафето си, намръщи се и отпи.

— Наистина ли искаш да опаковаш куфара й?

— Ами все някой трябва да го стори, а ти ми мязаш на умряла риба.

— Мерси за комплимента.

— Ако сестра ти не ти каже истината, кой друг да го направи?

Лизи бе чувала тази фраза много пъти от нея — заедно с „Дългът не моли за разрешение“ — номер едно в хитпарада на Дарла за всички времена: „Животът е несправедлив.“ Днес обаче тези думи не я ужилиха, напротив — даже предизвикаха подобие на усмивка.

— Щом се натискаш, Дарла, нямам никакво намерение да отнемам тази твоя привилегия.

— Не съм казала, че искам — само изтъкнах, че бих могла да го направя. Снощи ти остана при нея и виж какво намери сутринта. Смятам, че си изпълнила своя дълг. Извини ме, отивам да пусна едно пени.

Лизи се загледа подире й, мислейки си: „Ето още една типично дебушърска фраза.“ В нейното семейство имаше израз за всяко нещо и да отидеш по малка нужда бе „Да пуснеш едно пени“, а по-голяма — „Да погребеш един квакер“. Това се нравеше на Скот и той казваше, че тези фрази навярно имат шотландски произход. Лизи смяташе, че това е напълно възможно; повечето хора от фамилия Дебушър бяха дошли от Ирландия, а пък Андерсънови — от Англия (или поне така казваше Доброто мамче), но всеки род си имаше по няколко черни овце, нали така? Това обаче не я вълнуваше особено. Интересуваше я друго: „Да пуснеш едно пени“ и „Да погребеш един квакер“ бяха уловени в езерото, езерото на Скот, а от вчера мъртвият й съпруг беше дяволски близо до нея…