Левиатан

— Пак познахте, господин комисар. Да избяга от парахода е невъзможно, пък и няма къде. Смятайки положението си за безизходно и предвиждайки занапред само нови унижения, моят довереник (щом така предпочитате да го наричате) сигурно е искал да се заключи в каютата си и да се самоубие според самурайския обред. Нали така, мосю Аоно? — Фандорин за първи път се обърна директно към японеца.

Той не отговори, но наведе глава.

— Чакаше ви разочарование — меко му каза дипломатът. — Изглежда, сте пропуснали да чуете, че по време на обиска ритуалният ви кинжал е бил иззет от полицията.

— Аа, имате предвид това, как се казваше, хиракира, харикари — подсмихна се Гош под мустак. — Глупости, не вярвам човек да може сам да си разпори корема. Измишльотини. Ако му е хрумнало да иде на оня свят, по-добре е да си строши кратуната в стената. Но и тук няма да се препирам с вас. Имам улика, срещу която не можете да възразите — липсата на скалпела от комплекта му с инструменти. Какво ще кажете? Че истинският престъпник предварително е отмъкнал от вашия довереник скалпела, като е възнамерявал да извърши убийството и да прехвърли отговорността върху Аоно, така ли? Нещо не се връзва. Откъде може убиецът да знае, че професорът ще реши да сподели с нас откритието си точно по време на обяда? Пък и самият Суитчайлд тъкмо се беше сетил какъв е номерът с шала. Помните ли колко объркан изглеждаше, когато влезе в салона?

— Е, за мен няма нищо по-лесно от това да ви обясня липсата на скалпела. То вече не е от областта на предположенията, а непосредствен ф-факт. Спомняте ли си, че след Порт Саид изведнъж по загадъчен начин от каютите започнаха да изчезват разни неща? После т-тайнственото явление спря също така внезапно, както бе започнало. И знаете ли кога? След смъртта на нашия чернокож г-гратисчия. Дълго мислих защо и как той се е озовал на „Левиатан“ и ето ви моята версия. Най-вероятно негърът е бил изкаран от някой затънтен край в Африка от арабски търговци на роби и е бил докаран до Порт Саид по вода. Защо мисля т-така? Защото, като е избягал от господарите си, негърът се е скрил не къде да е, а на кораба. Вероятно е вярвал, че щом к-кораб го е откарал от къщи, значи може би пак той ще го върне обратно.

— Какво общо има това с нашия случай? — не издържа Гош. — Негърът загина още на пети април, а Суитчайлд бе убит вчера! И изобщо я стига приказки! Джексън, отведете арестувания!

Той решително пое към изхода, но дипломатът изведнъж стисна комисаря за лакътя и отвратително любезно каза:

— Скъпи мосю Гош, бих искал да д-довърша аргументацията си докрай. Имайте още съвсем малко търпение, скоро ще свърша.

Гош понечи да се откопчи, но пръстите на младока бяха като от стомана. Детективът се дръпна още веднъж-дваж, но реши да не става за смях и се обърна към Фандорин.

— Добре, още пет минути — изсъска той и с омраза погледна нахалника в спокойните сини очи.

— Б-благодаря. Пет минути са напълно достатъчни, за да оборя последната ви улика… Знаех, че беглецът трябва да е имал скривалище някъде на парахода. За разлика от вас, капитане, започнах не от трюмовете и помещенията за въглища, а от горната п-палуба. Защото „черният човек“ е бил видян само от пътниците в първа класа. Имах основание да предположа, че се крие някъде тук. И наистина, на десния б-борд в третата лодка от носа насам намерих това, което търсех: остатъци от храна и вързоп с вещи. Там имаше няколко цветни парцала, наниз маргарит и разни лъскави предмети — огледалце, секстант, пенсне и между всичко останало — голям скалпел.