Магьосникът от Брезе
- Автор: Хайтов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Магьосникът от Брезе». Краткое содержание книги:
— Дебела работа, ей! — зидарят незабелязано се беше присъединил към нашата група и чул обясненията на техника, реагираше по своему.
— Че защо бе, другарю техник, не вдигнем баража на триста метра, тъкмо сме турили душа на мъка? — кимна той към височината с такава енергия, че капаците на ушанката му се заклатиха, като да се канеха да хвръкнат. — Тогава ще да е силата му двойна!…
— Ако я дигнеш триста метра, трябва да е три километра дълга — засече го Ангелов, но това не го стресна.
— Че да! Филистимското море да не е по-малко? (Той имаше предвид Цимлянското море.)
После научих, че тоя сърцат мъж е от широколъшката махала Махмутица — един от най-добрите зидари на строежа. Той не се казваше Полифем, а Гего, но аз вярвам, че ако митичният циклоп възкръснеше, Гего с великанския размах на своето въображение щеше да е първомайстор, а Полифем — само един чирак за носене камъни и кал.
… Защото резецът на бургията Гегова беше от диамант.
Слязохме от „кучешкия зъб“ и се отправихме към скелето под моста, където група зидари редяха тухла въз тухла, и един от тях, с кралимарковски плещи, настоятелно махаше към нас: „Наса-а-аам, наса-ам!…“ Какъв ли беше тоя зор?
— Ние сме зидари от Аканджиево, Пазарджишко — викна той, като наближихме скелето, — искаме да ни фотографирате!
— Защо!
— От амбиция!… Да ни видят в село! — заехтя отгоре гласът на друг, с лисо теме.
Излезе, че крушата си имала опашка; тая същата група аканджиевци били бостанджии в кооперативното стопанство, в един бостан без вода, с тикви и любеници „като гниди“. Взели да им се присмиват, че не им раждат тиквите, а те — все наборлии, фронтоваци, яки мъже — почувствували се обидени и взели, че се дигнали на строежа.
— Не можаха да разберат нашите, че без вода не стават ни тикви, ни кратуни… Ще им навадиме водица от Въча, че тогава ще се върнем на бостана, за да им покажем раждат ли ни тиквите — завърши бригадирът им Иван Паунов (Крали Марко) и докато тръгнем, до три пъти заръча:
— Фотографията, ей!… Нека да видят!
Небето беше свъсено, облачно, ръцете ми — изтръпнали от студ, та снимките не станаха, но и без снимки няма да забравя тоя бай Иван с дърварски плещи и весели детски очи, тоя нов рицар на честта, който с мила непристореност размахваше рапирата в лицето на ония, които му се бяха подиграли.
Благословен да е огнецът, макар от съчки и мокър вършиняк! Благословен да е и черешовският дървар, дето го запали. След резливия вятър, който ни изпердаши на зидарското скеле, топлата му грейка тъй хубаво ни приласка, че петнадесет минути не помислихме да станем. Само че стопанинът му не се показа приказлив. Прегърнал подкърпените си с гумени пластинки колене, той седеше мълчалив и намусен, загледан в престъргания свински цървул на лявата нога. Нито цигарите, нито фотографическият апарат съкратиха дистанцията между нас. Само едно успяхме да откопчим — че е от групата черешовски дървари, които имат задача да почистят язовирната чашка от всякакъв храсталак. Нему се беше паднало да пази дървата, струпани край шосето. Откъде да сме знаели, че това насилствено бездействие било „трънчето“ в петата му.
— Виках им на главатарите наши да си намерят пазач на дървата, а те: „Не, та не!“ — разпали се той, когато съвсем случайно докоснахме „трънчето“. — Наоколо ври и кипи… нийде никакви хора се наловиха да наоглавят ето тая долу, дето се прави на кротка, само ние, черешовците, гледаме сеир…
— Че какво ти е направила „тая долу“?
— Какво ли? — раздвижи се пазачът. — Лани не затри ли триста декара овощни градини в Кричим? Не удави ли две нашенски мулета и две кози, не бутна ли Михалковския мост — двайсет метра мост за милион и двеста?… Не си я видял, като потъмнее, да видиш каква е… дива!
Той се беше изправил — нисичък, наежен, един планинец, израснал по тъдявашните чукараци във вечна вражда с тая „дива ряка“, на която нийде и никакви хора се канеха да метнат юларчето, а той да гледа отстрани… Как да не боли?
Колегата ме стрелна с очи: „Една фотография?“ Но и черешовецът не беше вчерашен: долови нашите съучастнически погледи, движението към апарата и безцеремонно се извърна:
— Не съм бръснат!… Пък и не ви е притрябвал дърррвар — натърти той на „р“-то, като че съдра своята ленена риза с червена петелка на шията.