![Юлиан [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/6/1/6/yulian-bg-download.jpg)
Юлиан [bg]
- Автор: Видал Гор
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Атанасов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Юлиан [bg]». Краткое содержание книги:
Началникът на протокола ме въведе в една грамадна базилика, която някога е била тронната зала на Диоклециан. Двете редици коринтски колони отстрани са двойно по-високи от обикновено, а подът е от порфир и зелен мрамор. Човек остава смаян от великолепието, особено при изкуствено осветление. В дъното на базиликата, в една абсида, стоеше тронът на Диоклециан — изящно украсен със слонова кост и златни плочки. Едва ли е нужно да казвам, че отлично помня всичко в залата, където се реши съдбата ми. Между колоните горяха факли и бронзови лампи, поставени от двете страни на престола, осветяваха седналия Констанций. Ако не се смята явяването ми пред Констанций, когато бях дете, сега за първи път виждах император в цялото му великолепие. Не бях подготвен за тази театрална сцена.
Констанций седеше съвсем изправен и неподвижен. Ръцете му бяха отпуснати върху колената по подобие на статуите на египетските царе. Носеше тежка златна диадема, украсена с едри квадратни скъпоценни камъни. От едната му страна стоеше Евсебий, от другата преторианският префект; останалите сановници се бяха наредили по дължината на залата.
Бях представен официално на императора. Отдадох му съответната почит и само веднъж се заплетох по време на ритуала, но началникът на протокола бързо ми прошепна на ухото правилната формула.
Ако Констанций се е интересувал от мен, той не го показа. Говори с безизразно каменно лице.
— Приятно ни е да приемем нашия братовчед. — Но високият глас не издаваше никакво удоволствие. Неочаквано почувствувах, че се изчервявам. — Ние му разрешаваме да замине за Атина да продължи учението си.
Погледнах към Евсебий. Въпреки че зловещият му съвет не бе послушан, той ми кимна с прелестна усмивка, сякаш казваше „победихме“.
— Също така… — и Констанций млъкна. Не може да се опише другояче това, което стана. Просто млъкна. Нямаше какво повече да ми каже. Гледах го втренчено, като че се питах дали не съм си изгубил ума. Дори началникът на протокола бе смутен. Всички очакваха изчерпателна реч от Констанций, както и отговор от моя страна. Но аудиенцията беше свършила. Констанций подаде ръката си да я целуна, което и сторих. След това, придружен от началника на протокола, се върнах заднишком до входа, като от време на време се покланях. Тъкмо излизах от залата, два писукащи прилепа внезапно излетяха от потъналия в сянка таван и се спуснаха към Констанций. Той не трепна, въпреки че един от тях едва не докосна лицето му. Както винаги той запази изумително самообладание. Никога не съм виждал по-вдълбочен в себе си и по-студен човек.
Върнах се в стаята си и намерих записка от канцеларията на императора. Незабавно трябваше да замина за пристанището Аквилея. Вече ми бяха приготвили багажа и прислужниците ми ме чакаха готови за път. Чакаше ме също и охраната ми — отряд войници.
След около час бях извън стените на Медиоланум. Както яздех през топлата нощ, отправих молитва към Хелиос да не видя никога вече нито дворец, нито император.
VII
Пристигнах в Пирея, пристанището на Атина, скоро след изгрев-слънце на 5 август 355 година. Спомням си всеки един от четиридесетте и седем дни, прекарани в Атина. Те са били най-щастливите ми дни досега.
Утрото бе ветровито. На изток светлината разкъсваше мрака. Звездите избледняваха. Морето беше бурно. Същинско утро на сътворението на света. Корабът скърцаше и се тресеше, когато се удряше в гредите на кея. Нямаше да се изненадам, ако видех на брега войници, които ме очакваха, за да ме арестуват по някое ново обвинение. Но наоколо нямаше военни, само чуждестранни търговски кораби и обикновената суетня, както във всяко оживено пристанище. Роби разтоварваха корабите. Пристанищни чиновници с важни лица минаваха от кораб на кораб. Колари на магарешки каручки с крясъци обещаваха на новопристигналите, че ще ги закарат до Атина по-бързо от младежа, който изминал разстоянието от Маратон до града за четири часа (и след това умрял, би добавил човек, но коларите не разбират от шега, дори гръцките колари, които познават Омир).
Боси младежи в износени дрехи обикаляха на групи кораб след кораб и се мъчеха да спечелят по някой нов слушател за своите ретори. Всеки от тях хвалеше своя учител и гледаше да му спечели нови ученици. Разменяха се злобни забележки, защото всеки един се опитваше да убеди току-що пристигналите бъдещи ученици (наричаха ги „лисици“), че в Атина има само един софист, който си струва да се чуе — собствения му учител. Групите често се сбиваха. Със собствените си очи видях как двама ученици изтормозиха един чужденец: всеки го беше хванал за ръка и го теглеше; единият искаше да го замъкне на лекциите на някакъв софист, а другият крещеше, че този софист е глупак и че единствено мъдростта на неговия учител, някакъв известен циник, заслужавала внимание. Едва не разкъсаха бедния човек. Не го пуснаха, докато той не успя да им обясни на завален гръцки, че е египетски търговец на памук и изобщо не се интересува от философия. За щастие те не достигнаха до моя кораб и аз се избавих от любезната им услужливост.