Жената жерав

Но докато проследяваше с поглед как невъзможно съвършеният задник на Рейчъл се оттегля победен, Аманда усети, че я изпълва чувство, толкова несъвместимо с характера й, че й трябваше минутка, за да го определи точно. Изпълни я жал. По-лошо, изпълни я разбиране. Тя погледна още веднъж Рейчъл и изведнъж видя в нея просто спътница в пътуването през онзи объркващ враждебен пейзаж, който толкова добре познаваше, спътница през местата, чиито правила съществуваха, само за да не могат да бъдат усвоени никога и в резултат от това неусвоилият ги човек бива изолиран, без значение колко упорито се преструва, че не му пука за това.

За Рейчъл нещата може би бяха още по-лоши, защото дълго време тя отлично беше познавала правилата, беше ги следвала и беше жънала успехи, но навярно сега — ако безпрецедентното избухване по време на обяда изобщо значеше нещо — беше установила, че тези правила са напълно кухи. Какво се случва с човека, когато проумее това? Какво означаваше фактът, че от всички хора по света Рейчъл беше избрала именно Аманда и усилено се беше старала да се сприятели с нея, макар и опитите й да бяха невероятно некадърни? Аманда осъзна, че много добре знае какво е значението им. И макар че все така не харесваше Рейчъл — моментът на харесването все още беше презокеански далечен — Аманда зърна в съзнанието си проблясък към пълното разбиране на личността на началничката си.

Рейчъл беше самотна. И докато Аманда беше познавала отлично това чувство през целия си живот, Рейчъл изглежда чак сега се беше пробудила за осъзнаването на факта, че вероятно е била самотна открай време.

— Рейч? — хвана се Аманда.

Рейчъл се обърна, зелените й очи плувнали в сълзи, но готови за бой.

— Какво?

Ръката на Аманда за миг се поколеба пред чекмеджето, докато най-сетне съзнанието й каза, че не, не е в състояние да направи чак това. Без значение колко й беше жал за Рейчъл, това не беше достатъчно, че да сподели с нея нещо подобно, този момент още не беше настъпил, вероятно никога нямаше и да настъпи, не можеше да сподели нещо толкова лично, толкова само нейно.

Затова Аманда се усети, че върши следващото, което й хрумна, и съжали за изречените думи в същия миг, в който те тромаво се отрониха от езика й:

— Баща ми организира парти, за да представи Кумико на близките си. Сигурно ще покажат и някои от картините си — тя преглътна, сякаш да се спре, но някак си думите продължиха да се леят. — Би ли искала да дойдеш и ти?

Усмивката на съгласие на устните на Рейчъл изразяваше няколко неща. Изразяваше благодарност, беше изнервящо ведра, но най-вече — и когато усети това, сърцето на Аманда плахо се сви — изразяваше триумф.