Отсенки от себе си
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Мъглороден #5
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Artline
- ISBN: 978-619-193-088-3
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отсенки от себе си». Краткое содержание книги:
Тъпата опашка бе така дълга, че за времето, което щеше да им отнеме да я преполовят, би ръждясал алуминий. Покварата да го тръшне Уакс и проклетите му шмекерии, помисли си Уейн. Можеше поне да вземе него вместо Стерис.
Забеляза необичайния факт, че върнаха една от двойките начело на опашката, и мъжът и жената се видяха принудени да се измъкнат обратно с каретата си, въпреки цялото чакане. Какво става там горе?, запита се Уейн. Тузари като тези не ги гонеха от партита, нали? Имаха покани — макар и някои да бяха фалшиви. Същите като онази, която бе дал на старата тиранка в училището, обаче.
Е, нямаше как да разберат, преди да им дойде реда. А хората се придвижваха така баааааааааавнооооо.
— Измъкнахте ли нещо полезно от оня тип, дето го заловихте? — попита той Мараси.
— Не — отговори тя. — Не е с всичкия си. Но открихме в него нещо, което май ще се окаже хемалургичен клин.
— Поквара. И за това ли знаеш?
— Прочетох книгата — каза Мараси разсеяно. — Смърт я даде първо на мен, все пак, и Уаксилий ми позволи да направя копие. Арестантът ни имаше обица, захваната на кожата на гърдите. След като я махнахме, се успокои. Но пак отказва да говори.
В крайна сметка, след около седем сезона, успяха да се доберат до входа. Мараси извади поканата им. Пазачът на входа я огледа с мрачно изражение.
— Боя се, че ни поръчаха да отказваме достъп до хората с безименни покани, които не са били изпратени лично на тях. След опита за покушение срещу губернатора можем да пускаме само гостите, чиито имена са упоменати изрично в списъка.
— Но… — започна Мараси.
— Почакайте един момент — прекъсна я Уейн. — Ние сме важни хора. Не виждате ли колко ми е засукано шалчето?
Няколко мъже в черни палта, които също стояха до вратата, пристъпиха заплашително напред. Службата за правителствена сигурност. Покварата да ги тръшне, дано. Констаблите бяха истински хора — е, да, случваше се да извият нечий врат от време на време, но бяха отраснали на улиците, също като всички останали. Тези зверове, обаче… едва можеше да се каже, че имат душа.
— Спасих живота на губернатора днес — каза Мараси. — Нали няма да отпратите точно мен?
— Боя се, че няма какво да направя — каза стражникът с все така каменно изражение.
Да, определено имаше нещо гнило. Уейн грабна Мараси за ръката и я дръпна настрани.
— Да тръгваме. Покварата да ги тръшне, дано, идиоти такива.
— Но…
Уейн хвърли поглед през рамо, издебна точния момент и образува завързваща сфера.
— Хубаво, значи — каза. — Нов план!
— Звучиш доста въодушевен — каза тя, като хвърли поглед на границата на сферата.
Виждаше се по-ясно от обикновено, понеже мъглата във вътрешността й продължаваше да се вихри бавно, докато тази навън висеше замръзнала във въздуха като дипли тънка марля.
— Лесно се въодушевявам, такъв ми е характерът — каза Уейн, докато крачеше бързо към подобната на катедра масичка, зад която стоеше стражникът.
Бе успял да я вкара в сферата, без да обхване и него. Наистина много точно преценено. На масичката стоеше списъкът с имената.
— Мисля, че се отказа от влизането по обикновения начин прекалено лесно — каза Мараси и скръсти ръце.
— Имената ни са вписани тук — каза Уейн, като внимаваше да не спира да се движи, докато четеше. — В колонката с хора, чието присъствие е особено нежелано. Никакво количество ораторстване от твоя страна нямаше да ни помогне.
— Какво? — попита тя изумено и го блъсна леко настрани, за да погледне. — По дяволите. Та аз му спасих живота на това копеле.
— Мараси! — възкликна Уейн ухилено. — Започваш да говориш като човек.
— Заради теб — каза тя и направи кратка пауза. — Копеле.
Той се ухили, без да спира да дъвче шумно дъвката.
— Спаси му живота, да, но сигурно охраната му иска да те държи настрана, а не той. Изложиха се като кръгли глупаци, задето един от техните се оказа от противниковата страна, а ти забеляза преди тях.
— Но това е толкова дребнаво! Играят си с живота на самия губернатор!
— Хората са дребнави — отвърна той и отскочи на едната страна.
— Защо се щураш така?
— Ако остана на едно място твърде дълго, ще могат да ме зърнат, независимо от високата ни скорост в сферата. Ако не спираме да се движим, сме мъгла, а сред цялата тази обикновена мъгла, ще им е невъзможно да забележат нещо.