Людмила — мечти и дела

Траурната церемония беше към края си.

Този тип церемонии — луксозни или бедняшки, многолюдни или с един-двама опечалени — винаги са свързани с известни усилия. Човекът е такова опако същество, та създава големи грижи на околните и с раждането, и със смъртта си. Особено големи са грижите, когато погребението е на държавно ниво. Добре, че нашата родна комунистическа партия, след като повече от три десетилетия бе управлявала, разполагаше с достатъчно опит в широкомащабните пропагандни операции. Защото — няма какво да се лъжем — погребението на видна политическа личност си е винаги една пропагандна операция.

Твърде важно бе в случая да проличи, че покойната е не само любимка на своя народ, но и свидна щерка на комунистическата партия. Един идеен акцент, който уви, не всякога се долавяше в мнението на обикновените хора за Людмила. Сред тези, обикновените, дето по навик именуваме „прости“, се носеха слухове, че в отношенията си с партията Мила отдавна вече не е нито любима, нито любеща. Малко й трябваше на подобна публика, за да си въобрази, че в ненадейната смърт на младата жена има нещо съмнително.

Скоро придворният блюдолизец и биограф, напрягайки сервилния си мозък до краен предел, щеше да представи кончината като природно бедствие, при което развилнелите се стихии изпотрошили дърветата и изпокъсали далекопроводите на страната, а траурната процесия на осиротелия народ щяла да потече „бавно и страшно като поток от нажежена лава“.

За момента такива вулканични явления не се забелязваха, но времето бе доста топло. Нали бяхме в края на юли. Така или иначе, траурната процесия беше към края си.

Всичко се осъществяваше точно според плана, одобрен от шефовете на партийния протокол. Не е важно дали хората бяха доведени тук по партийна и профсъюзна линия, или пък бяха дошли по свое желание. Важното бе, че внушителното шествие изглеждаше наистина като всенародно. Ескортът на гвардейците около лафета подсилваше тази внушителност. Траурната музика, венците — всичко бе както си му е редът.

Тътрех се сред навалицата, потиснат от жегата и от клаустрофобията си. Не се чувствах нито опечален като част от околните, нито предразположен към полугласни прозаични приказки, като част от другите. Бях почти загубил усета за реалност и почти „изключил“, както казваше Мила, до мига когато едва не се блъснах в предната редица. Шествието бе спряло. Стигнали бяхме до отреденото за гроба място.

Един грубоват грачещ глас ме изтръгна от вцепенението. Там, напред, зърнах приготвената вече червена пирамидка, а зад нея — едрата фигура на оратора: Самият председател на министерския съвет, най-видният с мозъчната си недостатъчност член на Политбюро, всеизвестния Гриша Филипов. Не разбирах дали са възложили траурното слово на него заради тия му качества или защото бе от хората, които покойната най-много презираше. Какво значение. Словото, което грачеше в момента на прословутия си българо-руски жаргон, бе написано от други и можеше да бъде прочетено от кой да е, макар и не с този неподражаем тон.