Роксолана

Тя вика дълго и упорито. Никой не идваше да я спасява, никой не чуваше. Майка й не се беше разтревожила от изчезването й! Но все пак нали щяха да се разтревожат!

Започна да вика отново, още по-силно и с още по-голяма надежда и наистина най-сетне това помогна, някой я чу и при-тича до зимника, погледна надолу и без да му мисли, скочи при Настася.

Но непознатият и не мислеше да помага на Настася. Веднага се втурна да събира стъпалата, алчно ги сграбчваше с две ръце, навеждаше се, почти пълзеше на четири крака по зимника и упорито обръщаше гръб на момичето, като че ли искаше да закрие ненужната си плячка.

Настася се вгледа по-внимателно в този странен човек и с ужас почувствува, че тя не е никаква Настася, а Хурем, и не е в Рогатин, а кой-знае къде, и този човек не е някой неизвестен и чудак, който старателно събира ненужни дървени трупчета, а най-близкият султанов слуга и негов любимец, гъркът Ибрахим, който я купи в Безистена и я подари на харема на Сюлейман. Ибрахим беше облечен като дилсизин от свитата на султана. С ярък дамаски каф-тан, препасан три пъти с шнур от пресукана коприна, с тънки копринени панталони, с висока шапка, покрита с лист позлатено сребро. Отстрани на шнура му висеше скъп кинжал, украсен със слонова кост. Всичко това — коприната, позлатеното сребро, слоновата кост и странното облекло — толкова не подхождаха на рогатинския зимник, че Настася едва не се изсмя в извития гръб на Ибрахим. А той в това време моментално размота тънкия си шнур (с тези шнурове немите по султанска заповед душеха хора), започна да свързва събраните стъпала, като още повече извиваше гърба си и алчно се навеждаше над своята плячка, а после отскочи в най-отдалечения ъгъл на зимника и, лъснал гъстите си остри зъби, се засмя на Настася (или Хурем?) и извика по гръцки: — Аха, аз имам, а ти нямаш!