Роксолана

— Тебе са те хванали татарите, те са благородни.

— Благородни ли? — Хурем се засмя горчиво и с болка. — Кой ти е казал?

— Нашият султан се нарича повелител на благородните татари. Нима не си чула? А мене ме откраднаха морските разбойници на Хайредин Барбароса93. Той е страшен човек. Искаше да ме изнасили веднага щом ме видя. Но реши да ме подари на султанския харем и не ме докосна. Веднага заповяда да приема тяхната вяра. Иначе заплашваше да ме хвърли в морето. Само да беше видяла този червенобрад разбойник!

— Може би щеше да е по-добре да си потънала?

— Какво приказваш? Толкова ми се живее! То само вие, роксо-ланите, сте равнодушни към живота и умирате леко и на драго сърце.

— Всички умират мъчно.

— Аз бих могла да родя на султана син и да стана баш кадъна, като Махидевран. Моето тяло е по-хубаво, отколкото на Гюл-фем. Само че тя е чернокоса, а Сюлейман харесва чернокосите.

— Пребоядисай се — подигравателно я посъветва Хурем.

— Тогава ще приличам на всички. А аз не искам.

— Какво искаш тогава?

Хурем погледна Кината, без да скрива презрението си. Тя лежеше до нея като планина от млада плът, като повалена бяла кула, като нахално въплъщение на похот и низост. Само като си представиш, че и тази е била на султанските зелени възглавници. Проклет свят! Трижди проклет!

Хурем гнусливо се отмести от Кината, но тя за нищо на света не искаше да я остави.

— Не ни провървя с тебе, дето сме се родили такива — съчувствено въздъхна тя.

— Някому може и да не е провървяло, а някому може и да е провървяло.

— Че на кого? — вкопчи се в нея Кината. — На тебе ли?

— Ами ако е на мене?

— Да имаш да вземаш — уверено възрази венецианката. — Я виж аз какво тяло имам и пак не мога да привлека повелителя, а ти … Всичките ти ребра се броят. Направо да се убодеш в кокалите ти … Султанът и кърпичката я метна на рамото ти случайно. Целеше мене, а тя падна върху тебе. Всички го видяха…

Този път вече се отдалечи от Хурем и задърдори с друга одалиска, хвалеше се как е прекарала нощта със султана, как той й бил казал, че му харесало нейното тяло.

Хурем стана и тръгна през преддверието на хамама натам, където шуртеше и клокочеше водата, но когато стъпи в залата с гьобекташъ, в ушите я удариха пискливи женски гласове, смесени с шуртенето на вода, глъч и врява, шепот и клюки, въздишки и смях. Къде да се скриеш тук, къде да се денеш?

Тя отиде на гьобекташъ, целият плувнал във вода и сапунена пяна. Може би поне тук ще намери спасение от това шумно затъпяване? Тъкмо се изтегна върху горещия мрамор на гьобекташъ, когато върху нея, без да я пита, мълчаливо се стовари едно жилесто мустакато женище с грапави като на кожар ръце, хвана й главата, започна безжалостно да й търка челото, слепоочията, скулите й, челюстите, след това се залови за врата, ръцете, краката, пръстите, гърдите, корема и бедрата, удряше я, пляскаше я, разтегляше я, стискаше я, извиваше ръцете и краката, свиреше върху гръбначния й стълб и ребрата като на цимбал, опираше колене в гърба й, подскачаше, пръхтеше, пуфтеше, след това започна да танцува върху Хурем, да я тъпче с крака. Хурем стенеше, охкаше, викаше и вече не знаеше къде е болката, къде удоволствието, къде е животът и къде смъртта. Ето какво било хамам!