Рисковете на професията

Но усмивката му помръкна, когато видя, че пликът е отварян. Вътре имаше още един плик с надпис „За Хенри Пиърс, лично и поверително“, който също бе отворен и съдържаше купчина сгънати листове.

Пиърс излезе от кабинета си и се приближи до бюрото на Моника.

— Кой го отвори?

Тя вдигна глава и го погледна.

— Аз. Защо?

— Защо го отвори?

— Отварям всичките ти писма. Ти не обичаш да го правиш. Отварям всичко, за да ти кажа дали е важно, или не. Ако вече не искаш да го правя, кажи ми. Нямам нищо против. Едно задължение по-малко.

Хенри се успокои. Моника имаше право.

— Не, всичко е наред. Прочете ли материалите?

— Не съвсем. Видях снимката на момичето с телефонния ти номер и реших, че не искам да ги чета. Спомняш ли си какво се споразумяхме в събота?

Той кимна.

— Да. Благодаря.

Обърна се и тръгна към кабинета си.

— Да кажа ли на Чарли, че си тук?

— Не. Ще остана само няколко минути.

Моника се бе вторачила укорително в него, сякаш го обвиняваше в нещо, в някакво престъпление, за което той не знаеше.

Той затвори вратата, отиде до бюрото си и извади от плика разпечатките, изпратени от Коуди Зелър.

Снимката на Лили Куинлан бе правена в Лас Вегас преди три години, когато я бяха арестували за проституция. Не изглеждаше зашеметяваща като на фотографията в уебсайта, а уморена, ядосана и уплашена.

Докладът на Коуди беше кратък. Той бе проследил стъпките й от Тампа до Далас и Вегас и после до Лос Анжелис. Лили беше на двайсет и осем години, а не на двайсет и три, както твърдеше в обявата си. Бяха я арестували два пъти за проституция в Далас и един път във Вегас. След всеки арест бе прекарвала по няколко дни в затвора. Бе пристигнала в Лос Анжелис преди три години и засега не бе привличала вниманието на полицията.

Това беше всичко. Пиърс отново погледна снимката и се почувства потиснат. Тази фотография беше реалността, а другата, в уебсайта — фантазията. Пътят й от Тампа през Далас и Лас Вегас до Лос Анжелис бе завършил в леглото в апартамента във Венис. Убиецът се спотайваше някъде, а ченгетата се бяха нахвърлили върху него.

Той остави разпечатките на бюрото, взе телефона, извади визитната картичка на Джанис Лангуайзър и й се обади. Чака пет минути, докато го свържат.

— Съжалявам, разговарях с друг клиент. Какво става?

— Нищо. На работа съм. Исках да проверя дали си научила нещо ново.

— Не. Мисля, че играем на изчакване. Ренър знае, че има последно предупреждение, и няма да може да се заяжда с теб. Ще чакаме да видим какво ще стане.

Хенри погледна полицейската снимка от ареста на бюрото си. Все едно я бяха правили в моргата. Светлината беше ярка и по лицето на Лили имаше сенки.

— Имаш предвид, ако например се появи труп?

— Не задължително.

— Днес ми се обади Луси Лапорт.

— Така ли? И какво каза?

— Всъщност остави съобщение. Била цялата в синини и не искала да говори с мен.

— Е, поне знаем, че е жива. Може да ни потрябва.

— Защо?

— Ако играта загрубее, може да я използваме като свидетел. За мотивите и действията ти.