Рисковете на професията
- Автор: Коннелли Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рисковете на професията». Краткое содержание книги:
Съобщенията са за жена на име Лили. И тя има сериозни неприятности. Пиърс е привлечен неудържимо към света на Лили — свят, какъвто не е виждал. Свят на услуги на компаньонки, уебсайтове, секс и тайни самоличности.
Хенри изоставя подредения си живот в лудешка надпревара да спаси непознатата жена. Уменията му на компютърен специалист му позволяват да проследи последните дни на Лили. Но всяка негова стъпка в миналото й го отвежда все по-навътре в сложна мрежа от неизбежни събития — и до взимането на решение, което може да му струва всичко.
Това го накара да се замисли за думите на Ренър за комплекса на добрия самарянин. Ако тази теория беше вярна, тогава Хенри съжаляваше всички добронамерени хора и доброволци на света. Идеята, че членовете на силите на реда може да гледат цинично на усилията им, го потисна.
Спомни си, че в багажника на беемвето има още няколко плика с покупки. Взе коша за прането и реши да отиде да ги прибере, защото беше гладен, а пелетите, закуските и газираната вода бяха в колата.
Все още се чувстваше немощен от нападението и операцията. Затова не препълни коша и слезе още веднъж. Щом се качи в апартамента, провери телефонния секретар и видя, че има съобщение. Позна номера на клетъчния телефон на Луси Лапорт.
Ядоса се, че е пропуснал обаждането, и прослуша съобщението.
„Да ми помогнеш? Ти вече ми помогна достатъчно, Хенри. Цялата съм в синини и никой не може да ме види в това състояние. Престани да ми се обаждаш и да искаш да ми помогнеш. Не желая да говоря с теб. Престани да ми звъниш, разбра ли?“
Телефонът изщрака. Пиърс продължи да държи слушалката до ухото си. Части от съобщението се въртяха в ума му, досущ развалена грамофонна плоча. „Цялата съм в синини.“ Зави му се свят и той се подпря на стената, после се свлече и седна на пода.
Не помръдна няколко секунди, после започна да набира номера на Луси, но спря и затвори. Помисли си да се обади на Джанис Лангуайзър и да й каже, че има съобщение от Луси и че тя поне е жива. Можеше и да я попита дали е научила нещо ново сутринта.
Но докато решаваше какво да направи, телефонът в ръката му иззвъня. Той отговори веднага, без да поглежда идентификатора на входящи повиквания — надяваше се, че е Луси.
Но не беше тя, а Моника.
— Забравих да ти кажа, че между понеделник и вторник приятелят ти Коуди Зелър остави три съобщения на пряката ти линия. Явно наистина иска да му се обадиш.
— Благодаря, Моника.
Не можеше да се обади направо на Зелър. Приятелят му не отговаряше на директни обаждания. За да се свърже с него, трябваше да позвъни на пейджъра му и да каже на кой номер да го потърси. Ако номерът му беше познат, Зелър отговаряше на обаждането. Но тъй като имаше нов номер, Пиърс добави отпред три седмици — код, който означаваше, че приятел или делови партньор опитва да се свърже със Зелър от непознат номер. Това беше тромава и досадна процедура да живееш и да правиш бизнес, но Зелър страдаше от силна форма на параноя и Хенри трябваше да се съобразява с това.
Коуди отговори на обаждането му веднага — нещо необичайно за него.
— Господи, кога ще си купиш клетъчен телефон? От три дни опитвам да се свържа с теб.
— Не обичам клетъчните телефони. Какво става?
— Може да им сложиш кодиращ чип.
— Знам. Какво става?
— В неделя искаше да свърша работата незабавно. А после не ми се обади три дни. Бях започнал да мисля, че…
— Бях в болница, Коуди. Преди малко ме изписаха.
— В болница?
— Имах неприятности с едни хора.
— Да не са от „Предприемачески идеи без граници“?
— Не знам откъде бяха. Откри ли нещо за тях?
— Проверих навсякъде, както поиска. Кофти хора, Ханк. Не се занимавай с тях.
— Разбирам. Ще ми кажеш ли нещо по-конкретно?
— В момента съм зает, пък и не искам да говоря по телефона. Но вчера, когато не можах да се свържа с теб, ти пуснах всичко по пощата. Би трябвало да е пристигнало сутринта. Не го ли получи?
Пиърс погледна часовника си. 14.00. Пощата пристигаше в десет. Не му хареса мисълта, че през цялото това време на бюрото му е стоял плик от Зелър.
— Не съм ходил в офиса. Но ще отида. Имаш ли нещо друго за мен?
— Не. Пратих ти всичко.
— Добре. Ще ти се обадя, като го прочета. Но искам да те помоля за още нещо. Трябва ми адресът на една жена, а знам само името й и номера на клетъчния й телефон. Но сметката не се изпраща до жилището й, а аз искам да разбера къде се намира.
— Клетъчният телефон е безполезен.
— Не може ли да стане някак?
— Трудно е, но може. Жената регистрирана ли е като гласоподавател?
— Съмнявам се.
— Все пак трябва да има сметки за електричество, вода и отопление и кредитни карти. Как се казва?
— Луси Лапорт. От Луизиана.
Тя му бе казала да престане да й се обажда, но не бе споменала да не търси адреса й.
— Страхотна алитерация — отбеляза Зелър. — Ще опитам да открия адреса й, пък да видим какво ще излезе.
— Благодаря, Коуди.
— Искаш го веднага, нали?
— Да.
— Знаех си. Ще ти звънна.