Защото ме обичаш…
- Автор: Анри Ноел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веса Бочева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Защото ме обичаш…». Краткое содержание книги:
— Какво има, докторе? — пита баронът.
Фроман се задушава. Той говори немски и Фредерика с мъка разбира. Но смисъла на спора улавя твърде добре. Тя следи сцената, сгушена в един ъгъл. Моментът е настъпил! Страшна мъка разкъсва сърцето й.
— Да, лъжи, все лъжи, господин барон. Принуждавате ме, без да искам, да лъжа хора, които имат доверие в мен. Карате ме да играя отвратителна роля. Кой ще ми повярва, когато кажа, че съм невинен? Безчестието ще ме убие. Всевишният знае, че единствената ми вина е тази, че съм бил прекалено доверчив и че прекалено много съм вярвал.
— Вие бълнувате, докторе. Вземете нещо успокоително и идете да си легнете — казва баронът. — Втресло ви е. Бъдете доволен, че съм достатъчно хладнокръвен, за да забележа това вместо вас.
Той сяда, взема перото и почва да пише с изморен вид.
— Аз! Бълнувам? — вика докторът, — ами това?
С трепереща ръка той изважда един лист от джоба си.
Баронът вдига очи. При вида на този лист лицето му се изкривява, от устата му се изплъзва ругатня. Скача и обикаля работната си маса.
— Къде намерихте това? — сопва се той.
— А-а! — вика докторът. — Това ви интересува. Значи не съм бълнувал. Къде го намерих? В поверителния доклад относно моите изследвания, който ви предадох, за да го изпратите на съюзническата главна квартира. Вие сте го изпратили в Берлин и непогрешимите офицери на германското главно командуване, които са така точни, грижливи и безукорни, са забравили вътре това листче. Значи и тегрешат? Тези подробности могат да ги погубят… Няма значение! Ужасно е, че вие, барон фон Вайзефорт, сте един мошеник, лъжец и предател. Никога няма да се съвзема от този удар. Вие лъжете всички! О! Задушавам се! Вие нямате ни най-малка представа за чест, за вярност… Аз ще ви издам. Баронът е успял вече да се овладее. При вида на страшното му самообладание Фредерика чувствува, че я полазваттръпки.
— Направете го — казва той. — Никой не ви пречи, господин докторе.
— Мислите ли, че няма да ми повярват?
— Точно така. Отгатнахте.
— Имам доказателства.
— Не — казва баронът и с бързо движение измъква от ръката листчето.
Докторът се опитва да се хвърли върху него. С едно движение баронът го спира.
— Недостойно е за вас и за мене да се бием като хамали, докторе… Пък и аз съм по-силният. Опитът ви да ми отнемете листчето е безполезен.
Фроман отново се задушава.
— Ако имахте малко повече ум, хер доктор — продължава баронът. — щяхте да пазите това листче като неоспоримо доказателство и за нищо на света не бихте ми открили онова, което знаете. Но вие вършите обратното. Непосредствено под влияние на вашето възмущение вие ми го показвате. Как! Да сте на такава възраст вече и да не можете да се владеете!
— Вие сте изобличен, загубен сте, барон фон Вайзефорт.
— Казах ви вече, идете да разкажете нашата малка история. Никой не ще ви вярва или по-скоро никой не ще желае да ви повярва. Така ще е по-удобно. Всичко е гнило тук. А сега имам работа. Излезте! Освободете ме от неприятната гледка на вашата дребнобуржоазна душа без въображение… Довиждане.
— Довиждане, господин барон. Поведението ви би накарало вашия славен дядо да се обърне в гроба.
Баронът се изправя с цялата си надменност.
— Не се тревожете за дядо ми. Познавам го по-добре от вас. Той обичаше родината си като мен и не вярвам да е недоволен от внука си.
Докторът гледа барона ужасен, после се хваща отчаян за главата и се втурва навън.
Баронът остава замислен един миг. Натиска едно копче, което се намира на бюрото му.
Почти веднага се чува гласът на Волф Грюн.
— Да, господин барон?…
— Ти Ли си Волф?
— Да господин барон.
— Докторът си отиде. Той не е добре… Има треска. Погрижи се за него, не го оставяй, докато не се успокои. Разбра ли ме?
— Да, господин барон. Днес, точно днес? Не можеше ли да почака още няколко часа?
— Направи каквото ти казах. Така е може би по-добре. Поне знае какво го очаква. Разчитам на теб.
— Добре. Слушам, господин барон.
Баронът натиска отново копчето. В този миг той забелязва Фредерика. Едва сдържа учудването си.
Прави, те се изглеждат един друг, двамата еднакво бледи и треперещи.
— Ти тук ли беше?… Бях те забравил.
Той се приближава и я прегръща. Надвесен над нея, впива поглед в очите й. Какво е разбрала? Доколко е разбрала?
Фредерика не отклонява погледа си, този поглед, в който той се губи. Тя успява да се усмихне, както се усмихва призрак.
— Не се мъчи повече да отгатваш. Карл-Стефан, аз зная. Силно вълнение разтърсва тялото на барона.