Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Кой? — попита Филип.
— Този на глада. — Анселм поглади корема си. — Студено ми е, гладен съм и ще приема всичко, което можете да ми предложите.
Филип го заведе в кухнята и го представи на Стивън. Монахът се настани начело на масата, потри отново корема си и погледна одобрително към ястията, които Филип му беше поднесъл.
— Овесена каша, печено говеждо, хляб, зеленчуци, вино. Мислех, че идвам в Скозби, а разбирам, че съм се оказал в рая.
Известно време монахът яде, като бъбреше за Рочестър, за пътуването и за времето. Филип го изучаваше внимателно: той разбра, че монахът се опитва да ги предразположи, както и те него.
— Изненадани сте, нали? — отбеляза Анселм, като отбутна чинията. Погледна ги с шеговита сериозност. — Какво очаквахте? Някой, облечен в черно от глава до пети, с верига кокали около врата? Натоварен с реликви и съдове светена вода? — Той почука с пръсти по масата. — Преди всичко нека ви обясня. Сатаната не обича хората. Той се бои от нас. Иска да ни направи по-малко хора, затова използва всичките ни слабости. Човек, който е уморен; човек, който гладува или умира от жажда; човек наранен телесно или умствено, е по-уязвим от онзи, който чувства, че между него и Бога всичко е наред. Сатаната мрази обичайните неща от живота — например съпруг и съпруга да се любят. Той би предпочел те да се карат. Мрази двама приятели да седнат в кръчмата на кана вино. Децата да играят през лятото. Слънцето в Божието небе, звездите нощем. Тези неща и молитвите са най-добрата защита срещу демони.
— Но тук е различно — прекъсна го Филип.
— Ще стигна и до това. — Брат Анселм отпи от виното си. — Вярвам — продължи той — в това, което ни учи нашата света майка, Църквата. Че човек е част от вселенската битка. Тази война вече е била спечелена от Христа, но всеки човек трябва да изиграе своята роля. Част от тези сражения ние никога не виждаме, защото има видим и невидим свят. Някои от тях виждаме всеки ден — мъж, прободен в кръчмата; изнасилена жена; пребито дете. Понякога можем да се отчаяме, защото ни се струва, че живеем в мрак, но това също е един от номерата на дявола. Той иска да се отчаяме, да загубим човечността си и вярата в Бога. — Монахът стисна ръката на Филип. — Ти не си отчаян, нали, отче? Вярваш ли още в Исус?
— Господи, имам вяра, моля те, дай ми още — отвърна Филип с цитат от Евангелието.
Анселм се засмя и пусна ръката му.
— Негово преосвещенство, епископът, ми каза, че ти, Филип, и брат ти сте добри свещеници. Той изпраща и своите извинения. — Заклинателят млъкна и взе една троха от масата. — Тази къща е ужасна — прошепна той внезапно.
Тръпки пролазиха по гърба на Филип. Монахът беше го казал така небрежно.
— Ужасно зло живее тук — промърмори Анселм. — Чувствам го около мен, как ме притиска. — Той се прекръсти. — В далечния ъгъл — добави. — Близо до огнището. Не, няма да го видите, това е просто сянка, по-дълбока от останалите. Едно присъствие, което ви наблюдава. — Монахът се усмихна насила. — Затова негово преосвещенство архиепископът изпраща извиненията си. В Рочестър има дълъг списък на свещеници, които са били тук, останали са за малко и после са напуснали, оплаквайки се от силата на греха, който обитава това място, от страховитото зло в тази къща. От нападенията на демона, които може би са само кошмари, но никой не смее да говори за тях, за да не бъде сметнат за луд. — Монахът си пое дълбоко дъх през носа. — Преди епископът да ви изпрати, той си беше дал дума, че ако и вие се оплачете от Скозби, ще направи нещо. — Той разпери ръце. — Ето затова съм тук.
— И какво ще направиш? — попита Едмънд.
— Не знам — отвърна Анселм. — Както казах, има видим и невидим свят. Представете си нашата действителност като огледало. Ние виждаме само това, което можем, но това не значи, че зад огледалото не съществува друг свят, друга реалност. Много често тя е отделна от нашата. Но понякога, за зло или добро, те двете се сливат.
— Това ли става тук? — попита Стивън от мястото си.
— Да, да. Може би. — Отец Анселм запретна ръкавите на расото си. — Истинското зло, проявите на сатаната, могат да се вплетат в човешките дела по различни начини. Първо, някой може да е живял толкова греховен живот, че, както казва евангелието, дяволът да го обсеби. Второ, с директно призоваване, с обръщане към силите на мрака, с упражняване на черна магия. Трето, насилието и лошите постъпки също могат да привлекат вниманието на демоните. Това може да е къща, където е извършено ужасно убийство. И… Той замлъкна, вперил поглед през стаята.