Чашата на призраците
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Матилда от Уестминстър #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чашата на призраците». Краткое содержание книги:
Спомените я връщат към страшния петък, 13 октомври, когато крал Филип Хубави обявява тамплиерите извън закона. Само за една нощ Матилда, племенница на тамплиер, се превръща в преследвана бездомница без име. Момичето се озовава по чудо в свитата на принцеса Изабела, и заминава с нея за Англия. Но смъртта върви по стъпките на Матилда, единственият й закрилник загива заедно с цялото си семейство от ръка на незнаен убиец.
Отвъд Ламанша, в двора на Едуард II, слаб крал, презиран от благородниците и управляван от своя фаворит, сенките на миналото я преследват. Гибел застига хора от свитата на младата английска кралица. Самата Матилда се спасява на косъм от ръцете на убиеца и тръгва по дирите му. За да оцелее, Матилда трябва да открие какви тайни са свързвали убитите — банкер, абат, писар и един стар придворен.
Призраци се тълпят в изпълнения с блясък и поквара кралски двор, а старите грехове и невинно пролятата кръв викат за отмъщение.
След това изобщо не напусках двореца. Непрекъснато ме преследваха онези смразяващи образи: острият извит нос на връхлитащата върху нас лодка, генуезките стрелци, носещи се с размахани ръце и крака и потъващи надолу в зелената тъмнина, обгръщащите ме ледени води. Кой го беше планирал, защо? Бяха ли ни чакали? Бях допуснала грешка. Приготовленията ни онази сутрин бяха гръмко оповестени, когато Джакомо и Лоренцо слязоха на кралския кей да търсят лодка. Такива тревоги терзаеха ума ми и разяждаха сърцето ми. Разбира се, нападението бе замислено да изглежда като нещастен случай, но какъв беше зловещият му корен? Злобата на принцовете — братята на Изабела? Подозренията на Марини? Неприязънта на крал Филип към мен заради близостта ми с дъщеря му? Или беше нещо друго?
Чичо Реджиналд ме беше наставлявал винаги да изучавам причината и следствието, да събирам доказателства; но дълбоко в себе си бях убедена, че нападението има нещо общо с клането в имението на дьо Витри. Марини ме беше разпитвал специално за това, но защо? Дали самотният убиец се беше крил там през цялото време, наблюдавайки ме внимателно? Дали бях видяла нещо, важността на което по онова време ми беше убягнала?
Сандуик дойде да ме посети. Донесе ми подарък — екземпляр от трудовете на Тротула22, който беше купил в Латинския квартал. Грубият стар войник тикна книгата в ръцете ми с думите, че е благодарен, задето съм оцеляла, като добави, че е дори още по-благодарен, задето възпалението и треската му били изчезнали, а язвата на крака му била зараснала прекрасно. Беше непохватен и смутен. Искаше да говори с мен, но все още беше подозрителен и предпазлив, затова след малко отново промърмори няколко благодарствени думи и си тръгна. Колкото до останалите, на преживяната от мен беда се гледаше като на обикновен нещастен случай — поднесени бяха любезности, бяха изпратени вежливи послания, но това беше просто дребна неприятност, помрачила за миг дворцовите приготовления. Около празника на свети Хилари те бяха приключени и херолдите оповестиха деня и часа на заминаването.
Дълга редица от двуколки, карети и товарни животни прекоси мостовете на Сена, като заобиколи града и се отправи на североизток през голата, замръзнала околност към Булон — едно неудобно пътуване, при което каретите и каруците се друсаха и подскачаха по неравните пътища. Внушителното шествие, доказателство за огромната мощ на Франция, с развети и пърхащи на вятъра знамена и флагчета, се движеше бавно през суровата околност, събирайки по пътя храна за краля и неговата свита, спирайки за отдих в кралски имения, дворци, малки монашески обители и манастири. Изабела и аз пътувахме в каляска, подплатена с възглавници, но въпреки това ужасно неудобна. Често сменяхме положението си и се излагахме на освежаващия въздух, като яздехме дребни кончета с кротки очи. През нощта се хранехме, пиехме и се топлехме, а след това заспивахме съня на изтощението. Беше тежка, сурова зима. Околността сякаш никога не се променяше — само изровени пътища, лъкатушещи покрай сковани от лед ниви, ливади и пасища, до едно обгърнати от извисяващите се живи плетове, и дълбоки канавки, толкова често срещани в Нормандия. Селяните, научили за наближаването ни, събираха вещите и добитъка си и бягаха, но сеньорите, игумените на манастирските клонове и абатите нямаха друг избор, освен да се усмихват неискрено и да приветстват пристигането ни като огромно благоволение.
Изабела и аз се държахме настрани от другите. От време на време се опитвахме да разпознаваме и назоваваме различните растения, които забелязвахме, или да размишляваме и предполагаме какво ще стане в Булон. Английските дипломатически пратеници често присъстваха, но безцветната скука на отминаващите дни направи и тях мълчаливи и безчувствени. Най-сетне наближихме крайбрежието: полята отстъпиха място на покрити с пясък възвишения и пусти земи. Солен, остър морски вятър брулеше лицата ни и въпреки това всички възликувахме, когато пред нас се появиха камбанариите и кулите на Булон.
Седма глава
„Мирът на Църквата загива, и арогантните царуват.“