Дълга целувка за сбогом

— Соколов знае ли, че разговаряш с мен?

— Да, но само като адвокат. Не знае, че си бил на гробището. Нали казах, няма да те издам. Ако ще на шиш да ме въртят.

— Спокойно, Чарли. Приказваш като в евтина кримка.

— Страшно съжалявам, Джейк. Преди десет години нямаше да стане така. Fugacesvlabuntur anni24. Една сутрин се събуждаш и откриваш, че си остарял.

Помислих, че ще заплаче, но в това време от слушалката долетя характерното тропане на бабината врата. После дочух един дрезгав и неприятен глас от също тъй неприятното минало.

— Голямо дрънкало си, Джейк, но този път ще ти клъцнем оная работа.

— Здрасти, Ейб — казах аз. — Отдавна не сме се чували.

Представих си го как се подхилва зловещо. Ейбрахам Соколов беше мършав и плешив, с изпито лице и неприятен характер. Сигурно се бе родил сърдит на целия свят, а изминалите четиридесет и четири години не бяха допринесли с нищо за настроението му. Вярваше, че ближният трябва да бъде смятан за злодей до доказване на противното. Като завеждащ отдела за тежки престъпления в щатската прокуратура, той вярваше още, че жизнената му цел е лично да осъди и прати на сянка всички гнусни отрепки, върлуващи из двайсет и седемте общини на област Дейд, Флорида.

Всяка прокуратура си има по един тип като Ейб Соколов и копнее да намери поне още десетина. Той приемаше работата си като призвание, а не като временно поприще, преди да стане търсен адвокат и да трупа парички от защита на наркобосове. Ейб Соколов беше умен, упорит, зъл и безмилостен. И фанатик. Смяташе извънсъдебното споразумение за светотатство, условната присъда за немислима волност, а втори шанс признаваше само на баскетболистите, когато изпълняват наказателен удар. Соколов ненавиждаше от дън душа крадците, изнасилвачите и наркотърговците, но най-много мразеше убийците. Зад зеленото му метално бюро в малката канцелария, вмирисана на цигари и застояло кафе, висеше плакат с полицейски снимки на петдесет и осем мъже и три жени. Шейсет и една кофи помия, както обичаше да казва той. Пет от лицата бяха задраскани по диагонал и над всяка черта се мъдреше карикатурна скица на самия Соколов. „Чистим помия“, беше изписано на плаката с червени букви, разтеглени като капки кръв.

Най-голямата мъка в живота на Соколов бе, че е осъдил шейсет и една отрепки за предумишлено убийство, но само трийсет и осем имат смъртни присъди и само пет от тях са изпълнени. Останалите влачеха безконечни обжалвания. Докато работех като служебен защитник, Соколов веднъж сподели, че понякога сънувал как умира преди осъдените убийци и се събуждал самотен и разтреперан. Това бе единственият път, когато съм го чувал да си признае някаква слабост.

— Ще го защитаваш ли, Джейк?

— Кого?

— Я не се прави на завеян, Роджър Солсбъри. Доктор Хикс, великия бял лечител, доставчик на отрова, съблазнител на невинни жени…

— Да не си минал във вестникарския бранш, Ейб?

— Не, само вкарвам отрепки в затвора.

— Какво е обвинението?

Той се разсмя.