Дълга целувка за сбогом

Светнах лампите, Сюзън храбро влезе при мен и плъзна развеселен поглед по оскъдната мебелировка. За броени секунди оцени цялата обстановка като съдия-изпълнител. Можеше да ходи по анцуг и маратонки, но все пак си оставаше богато момиче, което отлично разбира от скъпо и евтино.

— Какво търси на такова място момче като теб? — попита лукаво тя.

— А какво търси момиче като теб при момче като мен?

Вместо отговор тя се усмихна и смъкна джинсите.

Адреналинът в кръвта ми вече бе почнал да се разсейва, но все още имах сили, колкото да я отнеса нагоре по тясното стълбище.

Този път тя ме остави да поема инициативата. Сигурно смяташе, че вече е доказала своята сила и независимост. По някое време прошепна „Не спирай“, а към края нададе крясък, какъвто обикновено се полага при победен гол в полуфиналите. Ура-а-а, помислих си аз. Сетне тя заспа в прегръдките ми, невинна като младоженка от картина на Норман Рокуел. Аз обаче останах буден. Завих я и слязох долу да поразмисля.

Понякога най-добрата тактика е да нагазиш в пожара, да лиснеш варел бензин и да видиш какво ще остане след експлозията. Първо си налях една бира. После набрах номера на Роджър Солсбъри. Наближаваше полунощ.

— Джейк, мой човек, радвам се да те чуя. Тъкмо говорех за теб.

Мой човек. Това беше нещо ново, може би навлизахме в по-интимен етап. Чудех се дали ще е толкова дружелюбен и след като го обвиня, че е очистил Филип Кориган. Но така и не успях да стигна дотам, защото той каза:

— Още някой би искал да те чуе.

Кратко мълчание, женски смях, сетне в слушалката се раздаде кадифен глас:

— Джейкъб Ласитър, колко мило, че ни позвъни. Тук имаме малко шампанско, хайвер и разни други неща за ядене. Ако искаш, ела насам. Двама правят компания, трима вече са веселба.

Нов смях, после пак се обади Роджър Солсбъри.

— Джейк, адски съм щастлив. Като в доброто старо време. Безкрайно съм ти задължен. Ти си истински приятел.

— Добре, Роджър. Добре.

Раздаде се тих кикот, двете гълъбчета притискаха ухо до ухо. Роджър шумно ахна в слушалката и каза:

— Не бързай де, Мелани… ох! Хей, Джейк, надървил съм се като пилон за знаме.

— Развей флага — посъветвах го аз и си помислих, че тия двамата са създадени един за друг. Тя го обвинява в убийство, а той иска да си играе на чичо доктор. После той я пердаши с юмруци, а тя му помага да вдига знамето.

Пожелах им всичко най-хубаво, затворих и пак се отдадох на размисли. Вече твърдо вярвах в невинността на Роджър. Ако беше съучастник на Мелани Кориган, нямаше да ми каже, че е при него. Щяха да хитруват, да се правят на врагове, особено ако усетеха, че след изчезването на тялото може да почне разследване. А може би прилагаха двойна измама, стария трик от „Изчезналото писмо“ — престъплението да е толкова очевидно, че да не се забелязва. Не, прекалено сложно. Върнах се при Сюзън и заспах, както си мислех. Сънувах подигравателен женски смях.