Селцето

Олег с учудване видя как Дик вади бластера.

— Какво правиш? — учуди се той.

— Тихо — прошепна Дик.

Тънкият зелен лъч се протегна към дърветата край блатото — безмълвни и неподвижни. И веднага в далечината долу възникна движение, някакво едро животно взе да се мята в гъсталака и тежкото туловище рухна на поляната.

— За пръв път виждам такова — каза Дик, прибирайки бластера. — Хайде да слизаме. Искам да видя какво съм убил.

Олег излетя с Мариана в тихо и топло време.

— Тук е красиво — каза Мариана. — Направо да не ти се иска да слезеш, нали?

Олег я гледаше. Чувстваше се като щедър стопанин, показващ на гостенката имението си. А тъй като знаеше прелестите на имението и беше уверен в тях, възприемаше комплиментите като нещо естествено. И му беше приятно, че именно Мариана успя да оцени красотата на полета.

— И тихо — каза Мариана.

— Благодаря — каза Олег.

— Защо? — Мариана се завъртя към него и го погледна внимателно, сякаш го виждаше за пръв път. — Защо ми благодариш?

Олег протегна ръка и докосна пръстите й върху ръба на коша. Кошът леко се люшна, но Мариана не се изплаши.

— Ти разбираш всичко — каза Олег.

Мариана отдели ръка от ръба на коша и сложи пръсти в ръката на Олег.

Това бе тъй естествено и дланта му вече очакваше докосването. Кошът отново се люшна и Мариана направи крачка напред, за да не загуби равновесие. Оказаха се съвсем близо един до друг и Олег я целуна по бузата. Искаше да я целуне по устните, но не улучи и я целуна по бузата, до ъгълчето на устните. А Мариана се притисна към него и застина като малко зверче. И вече нямаше нищо — нито небе, нито балон — те се рееха там, където нямаше никого освен тях и всичко беше тъй хубаво и естествено.

— Ей! — развика се отдолу Казик. — Къде изчезнахте?

Мариана вдигна глава — тя беше с една глава по-ниска от Олег — и се усмихна.

— Какво? — не я разбра Олег.

— Хайде да се вдигаме тук всеки ден — каза тя. И се засмя.

— Хайде… — Олег също се засмя. — Сутрин ще се вдигаме, а вечер ще слизаме.

— Само за Казик ми е жал. Дали да не го вземаме с нас?

— Не — каза Олег тихо, защото изведнъж се изплаши, че от земята могат да ги чуят. — Никого няма да вземаме.

— Ей! — викаше Казик. — Слизайте! Задава се буря.

Казик имаше удивителен нюх за времето — като горски звяр. Никога не грешеше. Ако усещаше, че се задава буря, значи, трябваше да се скрият.

Без да бърза, Олег завинти крана на горелката.

И докато балонът изстиваше и слизаше надолу, той не изпусна ръката на Мариана.

Успяха да слязат в последния момент — силният порив на вятъра задърпа балона така, че въжето пращеше. Долу нямаше никого освен Казик — след третия полет хората решиха, че не е нужно да издърпват балона с въжето, няма къде да се дене. Но този път забавянето едва не завърши зле, защото тласкан от поривите на вятъра, балонът слезе не на мястото на старта, а настрани, докъдето му позволи въжето — до крайната къща, като едва не я удари. И вече под дъжда, борейки се с бурята, скачаха по обшивката, за да излезе по-бързо въздухът и да отмъкнат балона под навеса. На помощ дотича Дик, после Сергеев. Всички се намокриха, измориха се и ругаеха Олег, че е закъснял със слизането.