Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
Дмитрий пристъпи по-близо до Лиса и се наведе, докато очите им се изравниха.
— Кажи ми какво се случи. — Подаде й още няколко хартиени кърпички.
— Преди около един час се прибрах. И той беше там. Точно в средата на стаята, на пода. Разкъсан. Толкова много, сякаш бе… експлодирал. — Тя подсмръкна. — Не исках Натали да го завари, не исках да се изплаши… затова аз… аз почистих всичко. Но после… после не можах да се успокоя… — Разплака се, раменете й се разтърсиха.
Останалото можех да си го представя. Онази част, за която тя не спомена пред Дмитрий. Тя е намерила заека, изчистила е, изплашила се е. Тогава е срязала китките си… Но това беше нейният странен начин да се справя с нещата, които я разстройваха.
— Никой не би трябвало да има достъп до спалните — възкликна надзирателката. — Как е могло да се случи?
— Имаш ли представа кой може да е бил? — Гласът на Дмитрий прозвуча необичайно нежно.
Лиса бръкна в джоба на пижамата си и извади смачкано листче хартия. Толкова много кръв се бе просмукала в него, че едва успях да разчета надрасканото, след като той го взе и внимателно го изглади.
Зная каква си ти. Тук няма да оцелееш. Ще се погрижа за това. Веднага се махни оттук. Това е единственият начин да спасиш живота си.
Шокът на надзирателката я подтикна към много по-решителни действия и тя се насочи към вратата.
— Отивам да извикам Елън. — Необходима ми бе цяла секунда, за да си спомня, че това бе първото име на директор Кирова.
— Кажи й, че ще бъдем в клиниката — каза Дмитрий. А щом онази излезе, той пак се обърна към Лиса. — Трябва да полежиш.
Но тъй като тя не помръдна, аз я хванах под ръка.
— Хайде, Лис, по-скоро да се махаме оттук.
Тя задвижи бавно крака и се остави, да я отведем до клиниката на Академията. Обикновено там дежуреха по няколко лекари, но по това време на нощта бе останала само една медицинска сестра на смяна. Тя ни предложи да събуди някого от докторите, но Дмитрий отказа.
— Нуждае се само от почивка.
След малко, тъкмо когато Лиса бе настанена върху тясната медицинска кушетка, вътре нахълтаха директор Кирова и още няколко нейни помощници и веднага започнаха да я разпитват.
Но аз изскочих отпред, за да блокирам достъпа до нея.
— Оставете я на спокойствие! Не виждате ли, че тя не иска да говори за това? Оставете я първо да поспи!
— Госпожице Хатауей — сряза ме Кирова, — вие както винаги не спазвате правилата. Дори не зная какво правите тук.
Дмитрий я помоли да поговори насаме с нея и я поведе към коридора. Чух гневния й шепот, както и неговия — спокоен, но непоколебим. Щом се върнаха, Кирова ми обяви с типичния си остър тон:
— Можете да останете при нея, но само за кратко. Разполагаме с достатъчно санитари, за да довършат почистването и огледа в банята и в стаята ви, след което утре сутринта ще обсъдим ситуацията по-подробно, госпожице Драгомир.
— Не будете Натали — прошепна Лиса. — Не искам и тя да се изплаши. Вече всичко съм почистила в нашата стая.
Кирова обаче не изглеждаше убедена. Групата се оттегли, но на излизане сестрата попита Лиса дали иска нещо за ядене или пиене. Тя отклони предложението. След като най-после останахме сами, аз легнах до нея и я прегърнах.
— Няма да им позволя да открият какво се е случило — казах й аз, като долових чрез връзката ни, че тя още се тревожи за китките си. — Но ми се искаше да ми беше казала още преди да напусна бала. Винаги си ми повтаряла, че ако нещо те разстрои, ще дойдеш първо при мен.
— Тогава не мислех да го правя — заговори тя, но погледът й оставаше безизразен. — Кълна се, че не исках да става така. Искам да кажа, че бях толкова объркана… но си казах, че… помислих си, че ще мога да се справя. Опитах се, толкова упорито… наистина, Роуз. Всичко опитах. Но като се върнах в стаята си, видях го и… просто… рухнах. Беше като последната капка в чашата, разбираш ли? Знаех, че трябва да изчистя. Трябваше да е чисто, преди те да са го видели, преди да го открият, но имаше толкова много кръв… а след това, след като измих всичко, ми се насъбра твърде много, имах чувството, че ще… не зная… че ще експлодирам, толкова много се бе натрупало в мен, трябваше по някакъв начин да го освободя, разбираш ли? Трябваше да…
Прекъснах истерията й.
— Всичко е наред, разбирам.