Академия за вампири
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Vampire Academy #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-954-9321-22-7
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Академия за вампири». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви.
Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Лиса трябва да бъде защитавана на всяка цена от стригоите: най-опасните и всяващи страх вампири — тези, които никога не умират.
Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Страхът е принудил двете най-добри приятелки да избягат от „Св. Владимир“. И сега, след две години на свобода, те са заловени и върнати обратно в академията. Роуз трябва да продължи своето обучение за пазител, а Лиса да се завърне към социалния живот на кралските фамилии на мороите. Но зад тежките железни врати на академията техният живот е дори в по-голяма опасност, отколкото навън, защото стригоите са винаги наблизо…
— Казах ти, че съм добре. А сега трябва да тръгваш.
Последвах неохотно Дмитрий. Той ме изведе към другия край на градината.
— Май ще трябва да добавим допълнителни часове за самоконтрол — отбеляза.
— Притежавам достатъчно способност за самокон… хей!
Замлъкнах, като видях как покрай нас се промъкна Кристиан, забързан точно по алеята, откъдето преди малко бяхме дошли. Не го видях на празненството, но след като Кирова ми бе позволила да присъствам, нищо чудно да бе проявила същото благоволение и спрямо него.
— Отиваш да се видиш с Лиса? — попитах го настойчиво, прехвърляйки върху него гнева, насъбран от разправията с Мия.
Той пъхна ръце в джобовете си и ме измери с един от непукистките си погледи.
— И какво, ако е така?
— Роуз, сега не е моментът — предупреди ме Дмитрий.
Само че тъкмо сега бе моментът. В продължение на седмици Лиса бе пренебрегвала предупрежденията ми по адрес на Кристиан. Сега бе времето да се насоча право към източника на тези ядове и да прекратя веднъж завинаги техния смешен флирт.
— Защо просто не я оставиш на мира? Толкова ли си го закъсал, толкова ли отчаяно се нуждаеш от нечие внимание, та не можеш да проумееш кога не те харесват? — Той се намръщи. — Ти си само един луд, който я преследва и се мъкне вечно подире й, и тя много добре го знае. Самата тя ми разказа за странните ти мании — как вечно висиш на оня мухлясал таван, как си подпалил Ралф само и само за да я впечатлиш. Тя си мисли, че си нещастен особняк, но е прекалено добра, за да ти го каже.
Лицето му пребледня, а нещо черно засенчи очите му.
— Но ти не си толкова добра, така ли?
— Не. Не и когато съжалявам някого.
— Достатъчно — намеси си Дмитрий и ме побутна да продължим.
— Тогава ти благодаря за помощта — процеди зад гърба ми Кристиан с глас, натежал от злост.
— Няма защо — провикнах се през рамо.
Когато се отдалечихме малко, аз хвърлих крадешком поглед назад и видях Кристиан застинал сред градината. Беше спрял да крачи и сега стоеше като истукан, вперил поглед към алеята, водеща към вътрешния двор, където беше Лиса. Докато обмисляше решението си, сянка помрачи лицето му. След още няколко мига той се обърна и тръгна обратно към спалните помещения на мороите.
Глава 12
Тази нощ заспах трудно. Дълго се въртях и мятах в леглото, преди най-после да потъна в сън. След около час се сепнах, седнах в леглото и се опитах да се успокоя, да разбера чувствата, които нахлуваха в мен. Лиса. Изплашена и объркана. Нестабилна. Събитията от снощи внезапно ме връхлетяха отново, докато обмислях какво би могло най-много да я безпокои. Кралицата я унижи. Мия. Може би дори и Кристиан… съдейки по всичко, което ми бе известно, беше вероятно след това да се е срещнал с нея.
И все пак… нищо от това в момента не представляваше кой знае какъв проблем. Заровено дълбоко в нея имаше още нещо. И то никак не беше наред.
Скочих от леглото и нахлузих трескаво дрехите си, докато обмислях възможностите. Намирах се на третия етаж — прекалено високо за скачане през прозореца, особено след като вече я нямаше госпожа Карп да ме „закърпи“. Никога нямаше да успея да се прокрадна незабелязано през главния коридор. Единственото, което ми оставаше, бе да се пробвам по официалния ред.
— Къде си мислиш, че отиваш?
Една от надзирателките, дежуреща в коридора, ме изгледа подозрително. Седеше на стол в края на коридора, недалеч от водещата надолу стълба. През деня нямаше дежурен по този коридор и около тази стълба. Но през нощта, все едно че се намирахме в някое женско затворническо отделение.
Скръстих ръце.
— Трябва да се видя Дми… пазител Беликов.
— Късно е.
— Ама случаят е спешен.
Тя ме изгледа от главата до петите.
— На мен ми изглеждаш наред.
— Утре ще имаш доста неприятности, когато всички разберат, че си ми попречила да докладвам за нещо толкова важно.
— Кажи го на мен.
— Това е поверително, само за пазители.
Вперих в нея най-суровия от всичките си погледи. Трябва да е свършил работа, защото тя стана, макар и неохотно, след което измъкна мобилния си телефон. Позвъни някому — надявах се да е на Дмитрий — но говореше тъй тихо, че не успях да чуя нищо. Двете изчакахме още няколко минути и накрая се отвори вратата, водеща към стълбата. Появи се Дмитрий, напълно облечен и буден, макар че бях съвсем сигурна, че току-що го бях вдигнала от леглото.