Защото го заслужавам

Прегръдки, не наркотици

— Защо не се обади на 911? — Джереми Скот Томпкинсън попита Нейт, докато си завиваше марихуана на дясното коляно с хартия за цигари „EZ Wider“.

— Дай на човека почивка — отбеляза Чарли Дърн. — Беше пиян, забрави ли?

— Можех да кажа: „До после, загубеняко! Не ми пука какво правиш!“ — пошегува се Антъни Авалдсен.

Джереми беше успял да открадне малко трева от по-големия си брат, който беше на гости вкъщи. Бяха се събрали четиримата на една отдалечена веранда на Ийст Енд авеню и си почиваха преди часа по гимнастика.

Нейт подуха в ръцете си и ги пъхна в джобовете на капширеното палто.

— Не знам — все още беше доста объркан. — Исках да се обадя на някого, който ни познава и двамата. Някой, на когото имам доверие.

Джереми поклати глава.

— Пич, точно това искат от теб онези психоаналитици от рехабилитационното. Вече са те програмирали.

Нейт си представи Джорджи, която имитираше изтърканите психарии на Джаки — всички тези глупости за оздравяване на раните и неподходящите приятелства. Джорджи не изглеждаше програмирана. Изведнъж се зачуди дали не му е ядосана, че се е обадил на Джаки, но нямаше как да се обади и да я пита. Сега тя беше на пълен пансион в „Брейкауей“ и нямаше право да я търсят по телефона, да не би да я потърси някой дилър и т.н. За щастие Нейт можеше все още да я вижда в групата.

— Колко още ти остава да ходиш на тая глупава рехабилитация? — попита Чарли. Той се протегна за горящия джойнт и си дръпна.