Пъклена кръв
- Автор: Кантрелл Ребекка, Чайковски Джим
- Серия: The Order of the Sanguines Trilogy #3
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546555861
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пъклена кръв». Краткое содержание книги:
През целия полет от Венеция Рун ѝ хвърляше продължителни погледи, сякаш очакваше, че всеки миг ще изчезне. Отсреща Ерин и Джордан бързо бяха заспали, а София и Кристиан седяха заедно в пилотската кабина и пилотираха хеликоптера по безкрайните въздушни реки.
Беше изумително да се живее в тази епоха.
„И аз ще се възползвам изцяло от този живот“.
Загледа се в простиращите се пред тях земи - знаеше, че скоро ще пристигнат в Прага. Зачуди се дали ще познае града, или той ще ѝ е чужд, както ѝ бе чужд и Рим. Всъщност не я беше грижа. Можеше да се учи и да се приспособява към промените, които бяха настъпили и винаги щяха да настъпват.
Но не сама.
Представи си лицето на Томи. Той я беше научил на толкова много неща за модерните времена. В замяна тя щеше да го научи на чудесата на нощта, на удоволствията на кръвта, на потока на времето, което никога нямаше да ги докосне отново.
Усмихна се.
„На кого му е нужно слънце при такова светло бъдеще?“
Радиото изпращя в слушалките ѝ. Гласът на Кристиан събуди другите и накара Рун да седне по-изправен.
- Наближаваме Прага.
Рун забеляза усмивката ѝ и също се усмихна.
- Изглеждаш добре.
- И съм добре... много добре.
Тъмните му очи бяха щастливи и мили. Щеше да го заболи, когато тя напуснеше ордена. Елизабет се изненада, като си даде сметка колко много я тормози тази мисъл.
Загледа се отново през прозореца. Хеликоптерът се носеше над модерни постройки от стъкло и грозни сгради, но по-нататък тя видя старата част на града, с червени керемидени покриви и лъкатушещи тесни улички.
Докато летяха над широката Вълтава, видя широкия мост, прехвърлен над водата в поредица от величествени арки. Зарадва се, че не всичко се е променило. Прага все още бе запазила много от своите кули и забележителности.
- Това е Карловият мост - каза Ерин, след като проследи погледа ѝ.
Елизабет сдържа ироничната си усмивка. В миналото беше известен просто като Каменния мост. Загледа се как хората се разхождат по него. По нейно време мостът беше задръстен от коне и екипажи.
„Някои неща все пак са се променили“.
Докато хеликоптерът се насочваше към центъра, Елизабет гледаше жадно, търсеше улици и сгради, които помнеше от миналото. Видя двете кули на църквата „Дева Мария пред Тин“ до градския площад. Кулата на кметството все още се красеше от великолепието на Орлой, прочутия градски астрономически часовник.
Ерин отново беше проследила погледа ѝ.
- Този средновековен часовник е истинско чудо. Според преданието майсторът на часовника бил ослепен от градските съветници, за да не направи друг.
Елизабет кимна и каза:
- С нажежен ръжен.
- Жестока награда - отбеляза Джордан. - Чудесен бонус за добре свършена работа.
- Времената бяха жестоки - каза Елизабет. - Но се говореше, че часовникарят си отмъстил, като влязъл пипнешком в кулата и унищожил деликатния механизъм, след което умрял там. Цели сто години не успяха да го поправят.
Елизабет се загледа в чудатия циферблат. Хубаво беше, че част от миналото все още се пази и почита. Макар часовникарят да бе умрял, шедьовърът му бе оцелял.
„И аз ще оцелея“.
- След няколко минути кацаме - уведоми ги Кристиан.
Телефонът завибрира дълбоко в джоба на Елизабет. Тя го покри с длан, като се надяваше Рун да не го е чул от рева на двигателя и слушалките на ушите му. Трябваше да е Томи. Но защо се обаждаше? Като се боеше от най-лошото, Елизабет се размърда неспокойно на мястото си. Искаше ѝ се да може да поговори с момчето. Но за целта трябваше да остане за момент сама.
След като вибрирането престана, тя стисна силно ръце. Искаше да кацнат час по-скоро.
За щастие не им отне много време. Както бе казал Кристиан, след минути бяха на земята. След кратка борба с колана Елизабет излезе и последва останалите към някаква дълга ниска сграда.
Въздухът тук бе по-студен, отколкото във Венеция, но въпреки това тя гореше. Вдигна длан към слънцето. Като стригой кожата ѝ би трябвало да се е покрила с мехури, но явно светата кръв я защитаваше. Но не напълно. Вътре в нея оставаше достатъчно мрак, който слънчевата светлина продължаваше да жили болезнено. Елизабет свали ръка и наведе глава, за да скрие лицето си в сянката на забрадката.
Рун забеляза реакцията ѝ и каза:
- С времето ще свикнеш.
Тя се намръщи. Дори денят беше наказание за сангвинистите. Животът им бе постоянно приспособяване и болка. Тя копнееше да се освободи от тези ограничения... да бъде отново свободна.