Приятна вечер
- Автор: Чейз Джеймс Хэдли
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Парушева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Приятна вечер». Краткое содержание книги:
Като стигнаха последния етаж, Анита първа слезе от асансьора и огледа празния коридор, след което тръгна по една стълба до вратата, водеща към президентския апартамент. За броени секунди тя отключи вратата с дубликата, който си бе извадила от оригиналния ключ. Тримата влязоха в огромния хол, слабо осветен от лампите на терасата.
Анита затвори и заключи вратата.
Новината за смъртта на Педро Сертес Лепски научи от радиото в колата си, докато караше лудо към Сийком.
— Значи мръсникът е мъртъв — каза Джакъби. — Виж, Том, дали е необходимо да говорим с жена му. Няма смисъл!
— В главата ти е все още онази руса красавица, нали? — попита Лепски, като намали скоростта.
— Е, може пък и да я хвана. Тя прекарва до късно навън, а аз утре не съм на работа и мога да си отспя. Какво очакваш от тази кубинка? Какво мислиш, че ще измъкнеш от нея?
— Може да ни заведе до Фуентес.
— Е, и? Той е в Хавана. Не можем да му направим нищо. За бога, Майк, нека си тръгваме към къщи. Вече минава полунощ. Кой го е грижа за някаква си проклета кубинка? — каза Джакъби. — Убиецът е мъртъв. Това приключва случая. И без това имаме достатъчно работа. Защо да се тревожим за някакъв си убиец, който е вече мъртъв.
Лепски спря до тротоара.
— Да. Предполагам, че си прав. Добре, нека си тръгваме. Ще те хвърля до вас. Успех, Макс. Надявам се, че срещата ти ще се състои.
— И аз също — отвърна той.
Лепски остави Джакъби пред дома му и пое към къщи. Спомни си, че не купи роза на Керъл, едва след като паркира колата.
Чувствайки се сякаш отива на екзекуция, той влезе в дома си и заключи предната врата. После събу обувките си и се промъкна в спалнята, като се надяваше, че Керъл спи.
Но, разбира се, тя не спеше, а седеше в леглото и го чакаше.
— Не палете лампите — предупреди ги Анита малко задъхано.
— Няма. Ние виждаме достатъчно добре и само от осветлението на терасата — отвърна Мануел и се огледа. — Как живеят богатите! — Мисълта, че и той може да има апартамент като този, щом пипне петте милиона, проблесна в мозъка му. — Е, трябва да седнем и да чакаме. — Каза това и седна в едно от огромните и удобни кресла, докато Фуентес нерешително излезе на терасата. Беше впечатлен от размерите й: големите саксии с цветя, шезлонгите, масите, бара.
— Колко е часът? — попита Мануел, после се взря в часовника си в сумрака. — О, идва време за новините. Заложил съм пари на един кон, Анита. Чувствам, че днес ми върви. — Той извади транзисторчето от джоба си. — Залагала ли си някога на коне?
— Нямам пари за такива неща — отвърна Анита рязко. — Няма да го включиш, нали? Някой може да чуе.
— Никой няма да чуе — каза Мануел. — Трябва да разбера дали конят ми печели — и той включи транзистора, като го нагласи така, че звукът му да бъде тих, но достатъчно отчетливо да се чува.
Фуентес стоеше с гръб към осветената от лунната светлина тераса. По лицето му се стичаше пот. Щеше ли тази глупачка да се развика, когато разбере, че гадното й мъжленце е мъртво? Мануел ще бъде ли в състояние да я контролира? Той отново попипа пистолета си.
Говорителят започна с местните новини. Анита седеше неподвижна. Мануел искаше да види лицето й, но светлината в голямата стая бе прекалено слаба. Можеше да различи само силуета й, както седеше с ръце, стиснати между коленете.
После дойде съобщението, което той чакаше. Напрегна се и се обърна към Анита, за да може да стреля, ако тя започнеше да вика. Фуентес също се приближи.
Съобщението беше следното:
„Педро Сертес, убиецът на касиера, събиращ наеми в Сийком, прострелян от детектив Том Лепски по време на опит за бягство с три хиляди долара, почина в болницата след като за кратко бе дошъл в съзнание.“
Говорителят вече съобщаваше спортните новини, но Мануел го изключи. Хвърли транзистора на пода и погледна сурово Анита, като чакаше първите признаци на истерия.
Но нищо не се случи.
Анита седеше като вкаменена.
Освен шума на прилива и далечния плясък на позакъснели гости на хотела, които се къпеха, тишината, като влажно покривало, бе надвиснала над тримата в президентския апартамент.
Мануел с усилие на волята успя да изрече:
— О, Господи! Анита! Какво да кажа?
Тя все още седеше там, неподвижна като каменна статуя.
„Всеки момент“, си мислеше Мануел, „тя ще започне да вика“. Стана и се приближи към нея.
— Анита, това е ужасно!