Приятна вечер

Спря изведнъж, като видя пред себе си Лепски и Джакъби, които му хвърляха гневни погледи. Шокиран, си спомни за Анита Сертес. Неслучайно беше бивше ченге с дългогодишен опит и добра репутация. Като се усмихна широко, той влезе в офиса си.

— Здравейте, момчета — каза той. — Извинявам се, че изпортих работата. Имах специалната задача да изпратя Уорънтън до казиното. Едно от онези неща…

— Къде е кубинката? — изръмжа Лепски.

— Предполагам, че вече си е у дома.

Лепски скочи на крака. Издаде такъв звук, че дори гръмотевица би му завидяла.

— У дома? Какво искаш да кажеш? Обеща да я доведеш тук още в десет часа. А ние седим тук и с часове те чакаме!

— Казах ви, че всичко се обърка тази вечер. Трябваше да си свърша работата. Тя си е вече у дома.

— Откъде знаеш? — извика Лепски.

— Тя идва тук в осем часа и си тръгва в десет. Сега е единайсет и половина — каза Прескът. — И, слушай, Лепски… Никога не ми викай. Ти може да си голяма клечка извън хотела, но тук голямата клечка съм аз! Ако искате да говорите с нея, отидете до тях.

— Как да разбера дали си е у дома? — попита Лепски.

— Иди и провери! — отсече Прескът. — Къде другаде може да бъде!

— Може да е пукнала в президентския апартамент.

— Да, и Мики Маус, също! Казвам ви, че се е прибрала у дома.

Джакъби се изправи.

— Хайде, Том. Нека отидем и проверим.

Лепски изсумтя.

— Ако не е там, Прескът, ще се върна и ще ти създам такива неприятности, че ще минат години, докато се оправиш!

— Ако забъркаш нещо в този хотел — каза Прескът, гледайки свирепо Лепски, — ще се погрижа г-н Дюлак, кметът и шефът ти да те натикат обратно в униформа и да патрулираш, докато се побъркаш! Сега се измитайте!

Докато продължаваше тази схватка, Анита Сертес, която дълго бе гледала часовника си, се раздвижи върху капака на тоалетната чиния. Никога ли нямаше да стане дванайсет и половина? Отново започна да се моли. Молеше се, спираше и изчакваше, и отново се молеше. Можеше да чува шума от кухнята, който постепенно замираше. Чу как нощната смяна си тръгва. Най-после, минута преди дванайсет и половина, тя излезе от женската съблекалня. Огледа се нагоре и надолу по коридора, ослуша се, сетне, точно в дванайсет и трийсет минути, тихо дотича до вратата за персонала, отключи я и я отвори. Там вече чакаха Фуентес и Мануел. Тя им кимна и ги поведе към асансьора. Вратата рязко се отвори и тримата влязоха. Анита натисна бутона за последния етаж. Докато асансьорът се изкачваше нагоре по етажите, тя изгледа Мануел.

— Педро?

— Никакви новини — излъга той. — Опитах се да се свържа с моя приятел от болницата, но той си беше вече отишъл. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Аз се молих — каза Анита, като го погледна доверчиво. — Дълбоко в сърцето си чувствам, че всичко ще се оправи.

— Да — отговори Мануел, но в момента се мразеше. — Молитвите ти ще бъдат чути.