Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Беше видял този стенопис още като младеж, ала никога не го бе забравил. Косата и брадата му се бяха посребрили, очите му бяха отслабнали, но и до ден-днешен виждаше тези картини в съзнанието си. Младите му ученици го почитаха все повече, защото започваше да наподобява образа на Бога, който обикновено представяха художниците — за съжаление обаче в този човек нямаше и капчица доброта. Омразата към евреите изгаряше садистичното му сърце, придавайки му доста по-тъмен нюанс от обичайния. Кардиналът изобщо не бе сред поддръжниците на Мартин Лутер — с тази негова Реформация човекът бе донесъл на Църквата колкото добро, толкова и зло. Но поне в едно отношение бе напълно съгласен с него — в писмото си до приятеля на кардинала, преподобния Спалатин от Генуа, Лутер бе написал:
„Стигнал съм до заключението, че евреите никога няма да престанат да кълнат и сквернят нашия Бог и неговия пратеник Христос, както са предрекли и всички пророци преди него…“
Но за нищо на света не можеше да се примири със следващото по-нататък твърдение:
„Защото гневът Божи ги е предвидил за порицание, в случай че станат непоправими, защото, както казва Еклесиаст, всеки, които е непоправим, става по-скоро лош, отколкото добър, ако бъде подложен на превъзпитание.“
Кардинал Солис де Гонзалес вярваше в поправянето на непоправимите и възнамеряваше да го приложи на практика.
Както това бе сторено от Инквизицията в родната му Испания.
Такива бяха приятните мисли, изпълващи благочестивото му сърце, докато влизаше в Сароно с носилката си, следван от своята охрана в яркочервени ливреи. Знаеше, че във фреските в този град нямаше как да очаква подобна религиозна категоричност, но все пак му доставяше наслада да види вярата си, отразена чрез средствата на изящните изкуства, и се изпълваше със задоволство, че е поръчал тази работа — така, сякаш самият той я бе изпълнил. Размахваше вяло обсипаната си със скъпоценни камъни ръка от прозореца по посока на гражданите, които бяха изпълнили улиците, за да наблюдават шарения му спектакъл. Тук-там се долавяха единични опити за поздрав. Кардиналът огледа небрежно тълпата, изпълнен със съжаление и презрение. Знаеше, че простолюдието не бе в състояние да устои на изкушението на една такава процесия като неговата, особено в настоящите времена на бедност и нищета — пищните церемонии бяха за тях като бадем за папагала. Знаеше също така, че и тук се бяха заселили евреи, но се зарадва, че днес поне никой от тях не сквернеше улиците — още преди време им бе наложил строг вечерен час, както и пълна забрана да излизат навън, когато Негово Високопреосвещенство преминава.
Но все пак един от тях се бе осмелил да го направи — да наблюдава пристигането му. Стоеше в дъното на тълпата, скрит под огромна качулка, и не помръдваше. Светлосивите му очи — със сивото на студеното море, което бе пресякъл, за да дойде дотук, се бяха вторачили в носилката и в лицето на човека, който се намираше в нея. Този човек познаваше добре кардинала, както и кардиналът — него. Ако кардиналът бе погледнал наблюдаващия с истински очи, а не през призмата на болното си въображение, изпълнено от любимата му садистична картина, щеше да забележи как покритата с огромната мантия фигура се обръща в мига, в който той преминава, и как мантията се разтваря за миг и под нея проблясва чисто злато.