Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Асансьорът спира рязко в широк тунел, по чийто таван са окачени газови фенери. На десетина стъпки от тях дежурен седи на табуретка. Кима им.
— Госпожо, ето го рудника за тинадескит във Воортяштан — обявява Панди.
Навлизат в тунела, но при вида на стените спират. И тук са от тъмен гранит, но са осеяни с дупки, сякаш огромни термити са дълбали в тях десетилетия.
— И… какво става тук? — пита Малагеш.
— Госпожо, предлагам да започнем с място, където се работи в момента. Така може би ще си изясните положението по-лесно.
Криволичат по мрачни тунели, навеждат се тук-там под висящи фенери. Въздухът е хладен и неподвижен, Малагеш обаче като че ли усеща повеи. Във въображението ѝ тунелите са бронхи и алвеоли на великански бял дроб, гигантска подземна маса от пореста тъкан, която се движи полека, за да тласка въздух по безкрайните си коридори…
— Май вече разбирам защо ти е неприятно тук — казва тя. — Има нещо сбъркано…
Панди завива наляво. Малагеш чува чегъртане и стъргане някъде отпред.
— Госпожо, вие безпокоите ли се като министерството, че тук присъства Божественото?
— Е, да. Донякъде. Ти можеш ли да си представиш това нещо да е възникнало съвсем естествено?
— Мога, струва ми се. Като малък вървях веднъж покрай пресъхнало русло на поток. Минавах оттам много пъти в детството си, но тъкмо в този ден видях, че едната страна е хлътнала навътре. И сред купищата изронена пръст имаше десетки кристали. Кварц, разбира се. Но тогава не знаех, че може да се намери къде ли не. Дори не подозирах, че такова нещо съществува. Разбирате ли? За мен беше красиво чудо, защото знаех твърде малко. И когато виждам това странно място, не мога да не се питам дали знаем твърде малко.
— Може би си прав, старши сержант. Може и така да е.
— Представете си първия, който е намерил магнит. Или кремък. В Сейпур ни харесва да си въобразяваме, че знаем толкова много как е устроен светът, госпожо, но истината е, че сме си невежи като всички оста…
Още един повей.
Светлината избледнява.
И температурата се понижава… не, спада. Изведнъж има само мрак.
А Малагеш продължава напред с усилени движения на краката и ръцете.
„Какво става?“
Под нея вече има не твърд камък, а мека опора.
„Като влажна трева е…“
Студена бяла светлина се процежда в тъмата.
Малагеш присвива очи и различава някакви форми, високи и тънки.
Дървета. Невъзможно е — това просто не може да се случи, — но тя различава горичка, въздухът е натежал от мъгла, студените лъчи на луната проникват между дърветата. Панди го няма.
Отнякъде се чува цвърчене на птички и тих шум на океан.
Елен пристъпва бавно по мократа трева. Прекрасно същество с цвят на бисер, хълбоците му блещукат в лунната светлина. Ноздрите му бълват пара, по краката му има тъмни петънца кал.
Младеж се подава от сенките на дърветата. Намазан е с кал, бялото на очите му се откроява. Нещо просветва в ръката му — малък бронзов нож.
Тъмните очи на елена гледат бдително. Той пръхти, любопитен е, но и недоверчив. Младежът протяга другата си ръка. На дланта му има нещо лепкаво. Мед.
Тя разбира какво ще се случи. Не, по-скоро си спомня: все едно винаги е знаела, че белият елен ще пристъпи и ще подуши меда на дланта на младежа, а той ще скочи и ще забие ножа в шията на животното, ще се хвърли върху него, докато то се мята и кръвта шурти, после ще слезе от канарите при водата помазан с топла кръв, още настръхнал от убийството, и там ще застане пред тях, шлемовете им горди, царствени и страшни…
„Откъде знам това?“ — пита се Малагеш.
Гледка се вмъква в съзнанието ѝ: седмина воортяштански пазители, стоящи в редица, опрели ръце на дръжките на огромните си мечове, зад тях огромният и странен океански град Воортяштан — някогашният, подобен на колосален коралов риф, огрян от свещи. Пазителите ще се взират в този оплискан с кръв младеж и той ще коленичи на камъчетата пред тях, склонил глава в очакване на тяхното отсъждане.
Но засега вижда само момчето, елена, дърветата в мъждивите лунни лъчи.
„Откъде знам тези неща?“
Мракът избледнява.
Трепкащото оранжево пламъче на фенер светва пред нея.
Панди казва:
— … да си представя как са измислили това с яйцата. Аз им нямах вяра като момче. Не исках да ги погледна.