Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Естествено.
— П-после научих, че се опитват да разширят д-дейността си във В-в-в… — Гласът на Рада заглъхва, лицето ѝ е алено. Тя въздъхва примирено. — Тук. Имаха н-нужда от нов губернатор на областта, к-който да насочи вниманието си към х-хуманитарните въпроси. И аз се кандидатирах. — Замисля се и започва да отброява на пръсти. — По време на моя м-мандат намалихме смъртността на новородените с двайсет и девет процента, смъртността на родилките с двайсет и четири процента, смъртността от инфекциозни заболявания с четиринайсет процента, недохранването при децата с трийсет и три процента, а лично аз извърших седемдесет и три успешни хирургически операции.
Рада откъсва поглед от пръстите си и се оглежда замаяно, все едно си спомня къде се намира.
— Както изглежда, вече имате много добри резултати — казва Малагеш.
Забелязала е, че докато изрежда числата, Рада изобщо не е заеквала.
— Благодаря — стеснително казва Рада, превива рамене и събира книжата си. — Тръгвам, защото трябва да съставя и да препиша официалния протокол. Аз… ъ-ъ, ами-и… б-беше удоволствие за мен да се запознаем.
Тя се покланя.
— И за мен беше удоволствие — отвръща Малагеш също с поклон.
Гледа как Рада Смолиск се изсулва припряно от залата и се пита дали не греши в недоверието си към континентал като губернатор на област. Кой, ако не бивш жител на Баликов, би имал желанието да помогне на Сейпур в преобразяването на Континента — след като е видял как собствените богове на Континента са стоварили гибел и разруха върху своя народ?
— Тя си е особнячка — казва Бисвал, който също я изпраща с поглед. — Няма как да не е след преживяното. Но е великолепен лекар. Много по-умна е от мнозина медици в нашата крепост. — Млъква и се мръщи. — Така… Какво трябваше да направя, адовете ме взели?!
— Да ми дадеш достъп до рудника.
— Аха… Вярно. Двамата с Панди май се разбирате, затова му издадох разрешение да ти покаже всичко долу. Чака отпред с автомобила, от който можеш да се възползваш. Аз ще се върна в крепостта… — Бисвал въздиша. — Но доста по-късно.
— Още ли имаш да разчистваш тук?
Той подписва някакъв доклад с такова необичайно настървение, че едва не раздира хартията с върха на писалката.
— Винаги има. Учили са ме, че мирът е липсата на война. Но вече се чудя дали напоследък не заменихме привичната война с войната на хартия. И не съм сигурен коя е по-добра.
Панди я кара към „изкопните съоръжения“, както наричат рудника, а тя рее поглед към оградите от двете страни на пътя, върху които има заплашителни намотки режеща тел.
— Дължината им е седем мили — осведомява я Панди, когато тръгват. — Сто тона алуминий, опънати покрай пътя. Тези огради вече са малко неудобство, защото пътят трябва да се поддържа непрекъснато.
— Значи си знаел, че това не е допълнително укрепление, когато ме караше за пръв път към крепостта.
Той се прокашля.
— Е, да, госпожо. Секретност и така нататък…
— Хъм… Панди, доволна съм, че ме заблуди толкова убедително.
— Винаги се старая, генерал Малагеш.
Тя вижда високи силуети нататък по пътя, има светлини по кули и още огради. „Стени зад огради и огради зад стени. Почти толкова зле, колкото в Баликов.“
— Пристигнахме, госпожо — казва Панди.
Слизат от колата и вървят към контролно-пропускателния пункт. Още една будка на часови, още един наниз от предупредителни надписи в жълто и червено. Панди показва документите и охраната им позволява да влязат.
— Наричаме това „хангара“ — обяснява той.
От едната страна на бетонната постройка има вдигаща се алуминиева врата, която е отворена. Влизат и се оказва, че вътре няма нищо освен три бетонни стени, тенекиен покрив и няколко голи лампи. Подът е от желязо и Малагеш забелязва, че тесните пролуки в него оформят квадрат.
Панди спира до малък превключвател, стърчащ по средата на гъстата желязна решетка.
— Госпожо, може ли да застанете наблизо?
Малагеш отива при него и вижда, че лицето му е пепеляво.
— Какво има?
— Ами… Не си падам много по рудниците.
— И защо? Боиш се от тесни тъмни места ли?
— Не, госпожо, поне доколкото знам. Само че… — Панди се запъва. — Е, ще видите.
— Какво ще видя?
— Госпожо, не ми се иска да повлияя на впечатленията ви. Ако сте готова…
Той натиска превключвателя и подът под краката ѝ пропада. Всъщност не е така, но усещането подлъгва — Малагеш се напряга да запази равновесие и разбира, че средата на пода е асансьор, предназначен да пренася огромни товари.
„Колко тинадескит се надяват да добиват тук?“
Отначало стените на шахтата са от гладък бетон. После бетонът се сменя със скала — тъмен гранит с проблясъци от силикати. Малагеш си спомня какво е чула от Зигне за гробницата и търси по изнизващите се нагоре стени каквито и да било признаци за строителство или други следи от цивилизация, но не открива нищо. Не може да си представи, че под земята може да има някакви останки — вижда само камък и сенки.