Укротяването на кралицата
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Плантагенети и Тюдори #11
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Укротяването на кралицата». Краткое содержание книги:
Впивам нокти в дланите си, сякаш искам да ги разкървавя. Кралят е наредил на друг паж да му помага и сега върви с по един от двете си страни, докато продължаваме нататък. Ударил е силно крака си и се бори с болката и нестабилността, не гледа към мен. Никой не е забелязал внезапната ми слабост. Хората наблюдават него, отбелязвайки, че е по-силен отпреди, но все още има нужда от помощ. Хенри хвърля гневни погледи надясно и наляво. Не иска да чува никой да намеква, че той не е достатъчно добре, за да язди начело на собствената си армия.
Кимва ми да дойда до него и отбелязва:
— Глупаци.
Присвивам лице в усмивка и кимам, но не го чувам.
Фанфарите надават силен металически призив, когато влизаме в голямата зала, и аз си спомням вкуса на устата на Томас, спомням си как хапе устните ми, когато ме целува. Спохожда ме внезапен спомен, толкова ясен, сякаш се случва точно сега, как поема долната ми устна в зъбите си и я гризе лекичко, докато коленете ми омекват и той трябва да ме вдигне и да ме положи на леглото. Ние с Хенри вървим тържествено през кланящите се придворни към издигнатия подиум. Не виждам нищо, освен лицето на Томас в светлината на свещите. Двама мъже се приближават от двете страни на краля, за да повдигнат едрото му тежко тяло по двете ниски стъпала, а после го слагат да седне на трона, с подпрян нависоко крак. Заемам мястото си до него, обръщам се и поглеждам над главите на придворните, през широко отворената входна врата към вътрешния двор, където следобедът хвърля отблясъци с цвят на роза по новите червени тухли.
Поемам си дъх. Чакам момента, който трябва да настъпи, който трябва да дойде сега, когато Томас Сиймор излезе напред да се поклони.
До мен настъпва раздвижване. Принцеса Мери заема мястото си до мен.
— Добре ли сте, ваше величество? — пита ме тя.
— Защо?
— Толкова сте бледа…
— Просто малък спазъм — казвам. — Нали знаете.
Мери кимва. Самата тя рядко има в живота си миг без болка и знае, че не мога да бъда освободена от присъствието си на това празненство или дори да покажа, че изпитвам неразположение.
— Имам тинктура от малинови листа в стаята си — предлага. — Мога да изпратя някого да ви я донесе.
— Да, да моля ви — казвам разсеяно.
Погледът ми обхожда стаята. Той трябва да излезе напред и да поздрави краля, преди да влязат слугите, поднасящи храната, с безкрайното шествие от блюда, които съставляват сватбеното пиршество. Трябва да дойде и да се поклони, а после да заеме мястото си на масата за благородниците от двора. И всички ще го гледат как се покланя на краля, а после всички ще го видят как се покланя на мен, и никой не трябва да отбелязва, че изглеждам бледа. Никой не трябва да узнае, че сърцето ми блъска толкова бързо, та се боя принцеса Мери да не го чуе въпреки тропота, с който придворните придърпват пейките и столовете към масите и заемат местата си.
Питам се дали самообладанието ще му изневери. Питам се дали безразсъдната му, усмихната дързост няма да му изневери този път, та изобщо да не дойде на вечеря. А може би сега е навън и събира смелост да тръгне напред? Навярно не може да ме поздрави вежливо като обикновена позната, навярно не може да се застави да ми честити за сватбата и издигането ми до това величие? Но знае, че ще трябва да го направи, така че нима сега няма да е по-добре, отколкото по-късно?
Точно когато си казвам, че щом се бави толкова дълго, сигурно се е извинил и си е отишъл, го виждам да си проправя с криволичене път между масите, пред слугите, които поднасят храната: усмихва се на някого от едната страна, а друг докосва по рамото, придвижвайки се през тълпата от хора, които го викат по име и го поздравяват.
Застава пред подиума, и кралят свежда поглед към него и възкликва:
— Том Сиймор! Много се радвам, че се върна. Сигурно си яздил усилено. Доста отдалече трябваше да дойдеш.
Томас се покланя. Не ме поглежда. Усмихва се на краля, с непринудената си, свойска усмивка.
— Яздих като конекрадец — признава той. — Толкова се боях, че ще закъснея твърде много и ще сте се въоръжили и възседнали конете и заминали без мен.
— Тъкмо навреме идваш — казва кралят. — Защото аз ще се въоръжа, ще яхна коня си и ще потегля, преди да изтече месецът.