Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Тук светеха фенери, жално свиреха локомотиви, сновяха хора. Тук навярно още не знаеха нищо, но беше опасно да продължава да тича — можеха да го вземат за крадец. Той забави крачка, а когато край него тежко се повлече към града товарен влак, скочи на първата платформа с пясък, залегна и така пътува чак до бетоновия завод. Там скочи, отърси пясъка, зацапа малко ръцете си с мазут и започна да мисли — какво да прави по-нататък.
Да се промъква до къщата на Горски нямаше никакъв смисъл, а това беше единствената близка явка. Можеше да се опита да пренощува в село Патици, но това беше опасно — ротмистър Чачу знаеше този адрес и освен това на Максим му беше страшно да си представи как ще се появи пред старата Илли и ще й разкаже за смъртта на дъщеря й. Нямаше къде да отиде. Той влезе в мизерна нощна кръчмичка за работници, хапна кренвирши, изпи чаша бира, подремна, облегнат на стената. Всички тук бяха като него — мръсни и уморени работници, приключили смяната и изпуснали последния трамвай. Присъни му се Рада и насън той си помисли, че Гай навярно е в хайката и това е добре. А Рада го обича и ще го приеме, ще му даде да се преоблече и измие; у тях трябва да е останал неговият граждански костюм, онзи същия, който му беше дал Фанк… А сутринта ще замине на изток, където се намира втората явка… Той се събуди, хвърли на масата смачкана банкнота и излезе.
По улиците нямаше хора, само пред къщата видя човек — беше портиерът, който седеше на табуретката си във входа и спеше. Максим внимателно мина край него, качи се по стълбите и позвъни така, както звънеше винаги. Зад вратата беше тихо, после нещо скръцна, чуха се стъпки и вратата се открехна. Той видя Рада.
Тя не извика, само защото се задъха и притисна длан към устата си. Максим я прегърна, притисна я до себе си и я целуна; имаше чувството, че се е върнал в своя дом, където отдавна са престанали да го очакват. Затвори зад себе си вратата; двамата тихо влязоха в стаята и Рада веднага заплака. В стаята всичко беше като преди, само дето го нямаше неговото диванче, а на леглото седеше Гай по нощница и слисано гледаше Максим с изплашени и учудени очи. Така минаха няколко минути, Максим и Гай се гледаха, а Рада плачеше.
— Массаракш — най-сетне каза безпомощно Гай. — Ти жив ли си? Не си ли мъртъв?
— Здравей, приятелю — каза Максим — Жалко, че си в къщи. Не исках да те подвеждам. Ако кажеш, ще си отида веднага.
И в същия миг Рада силно се вкопчи в ръката му.
— Ни-къ-де! — задавено каза тя. — За нищо на света! Никъде няма да отиваш… Нека се опита… Тогава и аз… Няма и да гледам…
Гай хвърли одеалото, стъпи на пода и се приближи до Максим. Докосна раменете му, ръцете, изцапа се с мазут, потърка челото си и също го изцапа.
— Нищо не разбирам… — каза той. — Ти си жив… Откъде се взе? Рада, стига си ревала… Да не си ранен? Ужасно изглеждаш… ето, кръв…
— Не е моя — каза Максим.
— Нищо не разбирам — повтори Гай. Слушай, та ти си жив! Рада, иди стопли вода! Събуди стареца, вземи от него водката…
— Тихо — каза Максим. — Не вдигайте шум, преследват ме.
— Кой? Защо? Ама че глупост… Рада, дай му да се преоблече!… Мак, ти седни, седни… Или може би искаш да легнеш? Как се получи така? Защо си жив?…
Максим внимателно приседна на ръба на стола, сложи ръце на коленете си, за да не изцапа нищо и, гледайки двамата, за последен път гледайки ги като приятели, усещайки дори известно любопитство — какво ще стане после — каза:
— Ами че аз сега съм престъпник, приятели. Току-що взривих една кула.
Той не се учуди, че веднага го разбраха, мигновено разбраха за каква кула става дума и не задаваха въпроси. Рада само стисна ръце, без да откъсва поглед от него, а Гай изпъшка, с привичен жест се почеса с две ръце, отмести очи и каза с досада:
— Глупак. Решил да отмъсти, видите ли… На кого отмъщаваш? Ех, смахнат си беше и такъв си остана. Като дете… Е добре. Нищо не си казал, нищо не сме чули. Добре… Нищо не искам да знам. Рада, иди стопли вода. И не вдигай там шум, не буди хората… Събличай се — строго каза той на Максим. — Изплескал си се като дявол някакъв, къде си се пъхал?
Максим стана и започна да се съблича. Хвърли мръсната мокра рубашка (Гай видя белезите от куршумите и шумно преглътна), с отвращение смъкна безобразно мокрите ботуши и панталони. Дрехите бяха в черни петна; когато се освободи от тях, Максим почувствува облекчение.