Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
— Кой е тук? — изхърка Генерала и се размърда.
— Аз — каза Максим. Наведе се. — Трябва да бягаме. Къде сте ранен? Можете ли да вървите?
— Чакай — каза Генерала. — А кулата?
— Кулата е готова — произнесе Максим. Орди лежеше на рамото му и той не знаеше как да каже за нея.
— Не може да бъде — каза Генерала и се приповдигна. — Массаракш! Нима наистина?… — той се засмя и легна отново. — Слушай, Мак, аз нещо не мога да съобразявам… Колко е часът?
— Десет и двадесет.
— Значи вярно… Ние я довършихме… Браво, Мак… Чакай, кой е тук до мен?
— Копито — каза Максим.
— Диша. Чакай, кой още е жив? Кого носиш?
— Орди — с труд отговори Максим.
Няколко секунди Генерала мълча.
— Орди… — нерешително произнесе той и стана, олюлявайки се. — Орди — повтори и докосна с длан бузата й.
Известно време мълчаха. После Мемо дрезгаво попита:
— Колко е часът?
— Десет и двадесет и две — каза Максим.
— Къде сме?
— Трябва да бягаме.
Генерала се обърна и тръгна към пробива. Максим се наведе, вдигна тежкия Мемо на другото си рамо и тръгна след него. Догони го, но Генерала спря.
— Само ранените — каза той.
— Аз мога и двамата.
— Изпълнявайте заповедта. Само ранените.
Протегна ръце и стенейки от болка, свали тялото на Орди от рамото на Максим. Не можа да удържи и веднага го положи на земята.
— Само ранените — каза той със странен глас. — Бегом… марш!
— Къде сме — попита Мемо. — Кой е тук? Къде сме?
— Дръжте се за колана ми — каза Максим и затича.
Мемо извика и се отпусна. Главата му се люшкаше, ръцете също, краката удряха Максим по гърба. Генерала, дишайки шумно и дрезгаво, тичаше по петите му, хванал колана.
Тичешком навлязоха в гората. Мокри клони зашибаха лицето. Максим отбягваше дърветата, изскачащи отпред, прескачаше появяващите се внезапно пънове — това се оказа по-трудно, отколкото предполагаше, той вече не беше същият като преди, и въздухът не беше същият, и въобще всичко беше не както трябва, всичко беше неправилно, всичко беше ненужно и безсмислено. Отзад оставаха прекършени храсти и кървава следа, и миризма, а пътищата отдавна вече са блокирани, кучетата късат каишките си, ротмистър Чачу с пистолет в ръка, грачейки команди, тромаво тича по асфалта, прескача канавката и пръв нахлува в гората. Отзад остава глупавата повалена кула и обгорените легионери, и тримата мъртви, вече вкочанясали другари, а тук имаше двама ранени, полумъртви, нямащи почти никакви шансове — и всичко заради една кула, една глупава, безсмислена, мръсна, ръждива кула, една от хилядите… „Повече на никого няма да позволя да прави такива глупости. Не, ще им кажа: Аз видях това… Колко кръв за купчина безполезно ръждиво желязо, един млад глупав живот за ръждиво желязо, един стар глупав живот за жалката надежда поне няколко дни да поживее човешки, и една разстреляна любов — дори не за желязо, дори не за надежда… Ако искате просто да оцелеете, ще им кажа, защо тогава толкова просто, толкова евтино умирате?… Массаракш, аз повече няма да им позволя да умират, аз ще ги науча да живеят! Какъв тъпак съм, защо се съгласих на това, как можах да им позволя да извършат това?“
Той стремглаво изскочи на черния път, носейки Мемо на рамо, влачейки Генерала под мишница, огледа се. — Малкия вече тичаше откъм синурния знак, мокър, миришещ — пот и страх.
— Това ли са всички? — попита той с ужас и Максим му беше благодарен за този ужас.
Те домъкнаха ранените до мотоциклета, пъхнаха Мемо в коша, сложиха Генерала на задната седалка и Малкия го превърза с колан към себе си. В гората още беше тихо, но Максим знаеше, че това не значи нищо.
— Напред — каза той. — Не спирай, пробивай…
— Знам — каза Малкия. — А ти?
— Ще се постарая да ги отвлека. Не бой се, ще избягам.
— Безнадеждно е — с мъка каза Малкия, дръпна стартера и мотоциклетът запърпори. — Поне кулата съборихте ли? — извика той.
— Да — каза Максим и Малкия се понесе.
Останал сам, Максим няколко секунди стоя неподвижно, после се хвърли обратно в гората. На първата попаднала му полянка смъкна куртката си и я хвърли в храстите. После бегом се върна на пътя и известно време тича с всички сили в посока към града; спря, откачи от колана си гранатите, разхвърли ги по пътя, промъкна се през храстите от другата страна, стараейки се да прекърши повече клонки, хвърли зад тях носната си кърпа и едва тогава побягна през гората, настройвайки се на равния ловен бяг, с който му предстоеше да измине десет или петнадесет километра.
Тичаше, без да мисли за нищо, само следеше да не се отклонява от югозападната посока и избираше местата, където да стъпи. Два пъти пресече пътища, първия път — селски, който беше празен, втория — Единадесето шосе, където също нямаше никой, но там за пръв път чу кучешки лай. Не можа да определи какви са тези кучета, но за всеки случай направи голяма обиколка и след час и половина се оказа сред магазините на градската сортировъчна гара.