Неволна убийца
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #4
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9544598677
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Неволна убийца». Краткое содержание книги:
— За какво ми ги даваш? — изуми се сержантът, но очите му веднага станаха остри като игли.
— В джоба ти има една бележка. Дай ми я и никога не си ме виждал. Става ли?
— Гражданино! — Гласът на милиционера отведнъж стана звънлив и ядосан. — Покажете си документите.
— Ама ти какво така, сержант? Петстотин долара са това. Поне разбираш ли колко нещо са? Къде ще спечелиш толкова за пет минути? Никой никога няма да научи, а ти си тръгваш с два милиона рубли в джоба. На, дръж! Давай тука бележката и да се разделяме по живо, по здраво.
Игор разбираше, че всичко се проваля, но все още се мъчеше да спаси положението, да притисне момчето, да го стъписа с настойчивостта си, да не го остави да се опомни, да го смае с невижданата сума, да го съблазни с лесната печалба. Не можеше да допусне мисълта да загуби парите си заради упорството на някакъв хлапак. Защото парите бяха огромни — два пъти месечно по двайсет хиляди долара. Но щеше да бъде още по-лошо, ако не изпълнеше задачата, защото неговият дял беше един от най-малките и онези, които два пъти месечно получаваха по десет пъти повече, нямаше да му простят грешката.
— Да вървим, гражданино — строго каза сержантът и в ръката му, незнайно откъде, се появи пистолет.
— Грешка правиш, момче! Ще съжаляваш после — спокойно отвърна Ерохин, обърна му гръб и посегна към дъската, която се люлееше на пироните, за да излезе навън.
Това беше един от прочутите трикове на Игор Ерохин. Един миг — и пистолетът на сержанта вече беше в ръката му.
— Още веднъж ти предлагам, едно нищо и никакво листче срещу петстотин долара! — заплашително каза той и долепи цевта до милиционерския кител — точно до сърцето.
Момчето бе притиснато до оградата, мощната ръка на Игор го стискаше за гърлото. То се опита да се изскубне и в същата секунда съвсем близо до строежа забоботи влекач.
„Абе майната ти!“ — отчаяно си помисли Ерохин и натисна спусъка. Никой не чу изстрела.
Той ловко претърси джобовете на падналия на земята сержант и измъкна бележката. На сгънатия на четири кариран лист беше написано:
„Мъж на 35–38 години, ръст приблизително 180 см, светлокафяв шлифер, държи лявата си ръка в джоба.“
Значи мадамата е засякла Артьом. Добре че тази бележка не отиде по-нататък.
Игор внимателно избърса пистолета с носната кърпа, която извади от джоба на мъртвия сержант, и като го държеше за цевта, го пъхна в ръката му.
4.
Сурен Удунян — приятелите му викаха просто Сурик — отвори широко своите необикновени очи, които придаваха на лицето му детински невинен израз.
— Абе аз нямах намерение да го убивам — каза той с тон на незаслужено оскърбено дете. — Може изобщо да не е умрял, просто е припаднал.
— Самият ти каза, че човекът е умрял — недоволно възрази Артьом Резников, машинално галейки превръзката на лявата си ръка. Попарената с вряла вода китка още го болеше, но той гледаше да не обръща внимание на болката.
— Ами… така ми се стори — невъзмутимо каза Сурик и още по-широко отвори огромните си бадемови очи, при което крайчетата на дългите гъсти ресници почти докоснаха красиво очертаните вежди. — Да не съм нещо лекар, може и да съм сбъркал. Май че нямаше пулс.
— Май че, май че… — имитира го Артьом. — Ти какво, силно ли го фрасна?
— Абе не съм го удрял. Защо да го удрям? Всичко си беше, както обикновено: приближих се изотзад, с едната ръка го гепих за врата, с другата бръкнах в джоба и същевременно с крак го подсякох. Всичко беше тихо, без звук, стара тренирана хватка. А той изхлипа някак странно и омекна. Знам ли го, може и да не е умрял.
Сурик бавно отпусна клепачи, сякаш да угаси леещата се от очите му мека светлина, която правеше лицето му чисто и добро. Устните му се свиха, по-рязко се очертаха гънките в ъгълчетата на устните му. Сега пред Артьом седеше циничен и безпощаден убиец.
— Взе ли му нещо?
— Защо да му вземам нещо? — без да вдига очи, повтори Сурик любимия си въпрос. — Хубаво място, тихо, наоколо ни жива душа, тъмно, късно. На бърза ръка преснимах документите и ги върнах на мястото им.
— Да не си оставил следи?
— Не съм дете. — Ресниците отново подскочиха нагоре, лъчистите светли очи присветнаха оскърбено.
— Добре. Та какво интересно има в документите?
— Станислав Николаевич Беркович, роден през 1957 година, московчанин, ерген, завеждащ лаборатория в някакво засукано конструкторско бюро, нещо с цветни метали май, можеш ли ги разбра!