Провинциални убийства [bg]

— Ако това, което казвате е истина, да не би да намеквате, че шокът я е довършил?

— Засега не съм мислила по този въпрос — смръщи се мис Белрингър. — Но има и още нещо.

Тя яростно прерови чантата си и извика:

— А това как го разбирате?

Подаде му късче хартия, на което пишеше: „Костън 1234, Тери“.

— Телефонът на самарянската организация.

— Нима? Може и да подават приятелска ръка, но със сигурност не дават информация. От тях нищо не може да се измъкне. Казват, че всичко е поверително.

— Къде намерихте това листче?

— На малката й масичка, мушнато под телефона. Не мога дори да си представя защо им е звъняла.

— Вероятно защото е била разтревожена или потисната, или просто е имала нужда да поговори с някого.

— С напълно непознати? Глупости! — В това шумно възклицание се таеше много болка. — Във всеки случай, депресията е нещо, напълно непознато за нашето поколение. Винаги сме вървели напред с гордо вдигнати глави, въпреки трудностите. Днес е различно. Хората пият успокоителни за едно изкипяло мляко.

Барнаби почувства, че нервите му рязко се изопват и се размърда на стола си. Краткият миг на заинтересованост към разказа й отлетя. Раздразни се и изгуби търпение.

— Кога всъщност е починала приятелката ви?

— В петък, на седемнадесети. Преди два дни. Оттогава все ме гризе отвътре. Знаех, че няма кой знае какви доказателства. Мислех, че сигурно ще ми кажат, че говоря врели-некипели. Така и стана.

— Моля?

— Младият господин, който ме прие каза, че на нейната възраст това се очаквало и намекна, че само му губят ценното време. Не че изглеждаше кой знае колко зает — добави тя саркастично.

— Ясно. Не; всички оплаквания и молби се разследват. Мнението ни относно тяхната истинност не е от значение. Кой е най-близкият човек на покойната?

— Ами… може би аз. И двете нямаме близки роднини. Разните братовчеди и лели отдавна са починали. Тя имаше племенник някъде в Австралия. Сега аз съм изпълнител на завещанието й. Завещахме си всичко една на друга.

Барнаби записа името и адреса на мис Белрингър и попита:

— Вие ли отговаряте за подробностите около погребението?

— Да. Ще бъде погребана в сряда. Остава ни малко време.

Внезапно тонът й стана мелодраматичен.

— Знаете ли, това непрекъснато ми напомня „Случая с изчезналия оркестър“. Обстоятелствата са наистина съвсем…

— Нима четете криминалета, мис Белрингър?

— С най-голяма охота. Разбира се, има ги най-различни. Любимото ми е…

Изведнъж спря и го изгледа язвително.

— Да, знам какво си мислите. Но грешите. Това не са фантазии.

Главен инспектор Барнаби стана и поотупа дрехите си, събеседничката му също се изправи.