Провинциални убийства [bg]

— Невинаги, мис Белрингър. Това зависи от много неща.

От години Барнаби не беше чувал подобен изговор — от времето, когато като по-млад ходеше на кино. Следвоенните филми бяха пълни с изискани, стегнати млади англичани, с идеално изгладени панталони, които говореха по този особено отчетлив начин.

— Е, обстоятелствата в случая са повече от странни.

„Изобщо не изглеждат странни“, помисли си Барнаби, като взе бележник и молив. Очевидно приятелката й е била открита от пощальона, паднала на килимчето пред камината. Трябвал му е нейният подпис, тъй като й е носел колет и когато не получил отговор на почукването си (освен бесния кучешки лай), надникнал през прозореца.

— Дойде направо при мен… От години ни носи пощата, нали разбирате… Познава ни и двете; телефонирах на доктор Леситър…

— Това ли е семейният лекар на приятелката ви?

— Той е семейният лекар на всички, инспекторе. Или поне на всички възрастни хора в селото и на онези, които нямат осигурен транспорт. Иначе до Костън има над шест километра. Аз… се втурнах, взех си ключа, но в случая той не ми трябваше, защото… мис Белрингър вдигна пръст, за да подчертае важността на онова, което следваше, — и това е първото странно нещо — задната врата беше отключена!

— Беше ли това необичайно?

— Направо нечувано! Не го е правила никога! Напоследък в селото имаше три обира. Емили беше особено педантична в навиците си.

— Всички забравяме понякога — измърмори Барнаби.

— Не и тя. Тя си имаше точно установен ред. В девет вечерта сверяваше часовника си с радиото, навиваше го за седем, слагаше Бенджи в коша и след това заключваше задната врата.

— А знаете ли дали си е била навила часовника?

— Не беше. Специално проверих.

— Тогава това със сигурност сочи, че е починала преди девет вечерта.

— Нищо подобно. Починала е през нощта. Така каза докторът.

— Може и да е починала през нощта — продължи инспекторът, — но да е загубила съзнание няколко часа по-рано.

— А ето и най-важният аргумент! — заяви мис Белрингър бодро, все едно не го беше чула. — Какво ще кажете за кораловата орхидея?

— Кораловата орхидея? — повтори Барнаби с равен, нетрепващ глас — тридесетте години в служба на обществото безспорно си казваха думата.

Мис Белрингър му обясни за приятелската им надпревара.

— Следобедът, след смъртта на приятелката ми, отидох да се поразходя из гората. Установих, че неволно търся орхидеята, след това си дадох сметка, че вече няма значение дали ще я открия или не. Това ме накара да осъзная смъртта на Емили по един различен начин… Виждах я… Тя лежеше там… — Възрастната жена погледна към инспектора, примигна няколко пъти и подсмръкна. — Това сигурно ви звучи малко необичайно… странно.